НЕВЪЗМОЖНО НЕБЕ     - Сънувах те. Трябва да те видя... – гласът й трепереше. - Знаеш, че винаги можеш да ме видиш. - Добре ли си? Нали си добре! – почти истерично прошептя тя. - Що за въпрос? Тръгвай. Чакам те. - Какво ще си помислят близките ти? Късно е... - Близките ми са интелигентни хора. Беше студена ноемврийска вечер. Тя не си спомняше, кога се събуди сутринта, как неусетно падна залеза и луната се издигна като насън – кръгла и сребърна. Животът й изглеждаше подреден. Малко неща можеха да я извадят от равновесие. Но този сън... Откъде накъде ще го сънува?! Мислеше си за него, разбира се. Понякога. С нежност. Като за скъп приятел... Не трябваше да му се обажда! Кой знае, как щеше да го изтълкува!     Разплака се внезапно. Плачът й премина в ридание... „Не искам да губя приятелите си! Не искам никой да си отива. Никъде! Не мога повече!” – триеше очи с ръце, неутешима. По едно време се озова на верандата. Обърната към следобедното небе... Така тихо и меко, топло сиво и невъзможно розово. По радиото звучеше някаква песен: „Ефирна си, като миналото, в което живея...”. Помисли си, че миналото я е хипнотизирало, за да сънува това. Сънищата нямат обяснение. Освен, като проява на неосъзнаваното... Зъзнеше, но не се отделяше от прозореца. Забеляза дневната луна, влезе в стаята и се сви на леглото. Дълго остана във фигурата на неродена, допряла колене до брадичката си. Съзерцаваше лицето на луната, което приближаваше на потъмняващото небе и търсеше защита, отговор, обяснение.     „Искам само да е жив и да е добре...” – промърмори оправдателно: „... Той никога не ме е интересувал по друг начин. Обичам го като приятел. Ако не беше този сън!” Изненадващо си спомни стихотворението, писано преди толкова време, в което говореше за луната, а беше посветено на него...                                   И в сключените Ви ръце                                   припламва като бледо цвете                                   Луната – нейното лице...                                                  Така, свита на леглото, втренчена в луната, отново си спомни... Беше преди 13 години, а може би 14? Не, точно 13! Беше декември и неусетно заваля сняг. Пухкав и светещ. Особен сняг. С онази вътрешна светлина, която принадлежи само на истинските празници. Същата декемврийска вечер тя пътуваше в един трамвай с него, после в един тролей с него. Когато слезнаха, снегът беше спрял. Внезапно, както заваля. Той хвана ръката й и я заведе в своя дом. За миг тогава, само за миг, усети невъзможно щастие. Толкова силно, сякаш щеше да я убие. Така неистово, че не можеше да си го позволи. Но защо? Уплаши ли се? Не беше честно. Пророчество, дошло след случилото се, за което пророкува... Стоеше до него в онзи вечерен трамвай, вкопчила се за някаква метална дръжка и мислено се усмихваше. Каза си, че е неуместно да се усмихва, дори мислено. Именно тогава дошла отникъде, в нея отекна фразата. Сякаш някой й диктуваше порой от думи, които моментално изникваха и тя не можеше да ги спре: „След 13 години. Може би 14... Не, точно след 13 години! Защото са фатални... Тогава ще плачеш! Ще забравиш смеха си. Ще приличаш на загубена венецианска маска от един потъващ площад, който ще обикнеш. В самота. Ще бъде есен.” Искаше й се да изкрещи на глас: „И какво от това?”... Тогава погледите им се срещнаха и той разбра. Но не беше мъж, който се предава лесно. Беше мъж, който не се предава. Всичко трая по-малко от миг и тя много добре знаеше, че трябва да остане с него, в противен случай рискува да загуби себе си. Никой друг не я беше карал да се чувства така. Зависима. Малка. И безрезервно щастлива. „След 13 години, може би след 14... Не, точно 13!” Изтръпна. Фразата наистина й беше позната. Изречена мислено от самата нея именно преди 13 години, докато стоеше до него в трамвая. Господи! Какво от това? Защо му придаваше някакво значение? Този спомен ставаше натрапчив. Може би, защото го извикваше за първи път. И не беше ли нейният сън осъзнатото, а случилото се в миналото – неосъзнато? Не беше ли сънят й дълбокото познание на останалото? Знание в незнанието. Осъзнато в неосъзнаваното. Доколко безсмъртното можеше да бъде кръстено комплекс? Що за етикети бяха това и кой беше обсебил правото да ги разлепва като стари афиши! Хвана главата си с две ръце, трябваше да му се обади. Ако имаше поне капка достойнство. И нямаше ли да завали най-сетне в този град! Стана и запали лампата.     Когато пристигна, завари го пред поредната убийствена чаша водка. Лекарите му бяха забранили да пие. Сякаш тази забрана му действаше стимулиращо. Уитни Хюстън пееше: „Аз винаги ще те обичам” и той даде знак на бармана да засили звука... Взе нежно палтото й, подаде й с театрален жест бузата си и я покани да седне. Краката й се подкосяваха и с учудване се чу да казва:     - Ти беше мъжа на живота ми.     - Моля? – постресна се той.     - Ти беше мъжа на живота ми! Сега това няма значение, разбира се. Нито те ангажира с нещо...     - Странен начин да се шегуваш. Смяташ ли, че е редно да се подиграваш така със себе си? Остави мен...     - Това е истината.     - Но, мила, тогава аз те чаках 3 часа и ти не дойде? Никога не съм чакал друга жена, друг човек толкова много.     - Не помня това, помня, че ти ме заряза.     - Аз теб!? – Пак повтарям. Чаках те 3 часа и ти не дойде!? Чувствах се нелепо. Като пълен глупак.     - Бях млада, бях разсеяна, не съм разбрала дори, че имам среща с теб! След като не помня. Помня, че ти...     - Спри да повтаряш това! Защото не е вярно... – погледна я почти отчаяно. – Добре. Нали не искаш от мен сега, след толкова време да обясня точно, защо е станало така в подробности?     Тя се усмихна. – Не, разбира се. Точка на този разговор. Но не ми пращай повече подобни сънища! Моля те... Забранявам ти!     - Какви сънища, мила?... Нима аз имам някаква власт, дори над собствените си сънища?... Как бих могъл да влияя на твоите?     - О, ти можеш всичко! Ти можеш да спреш да пиеш и да надживееш докторите си. И да направиш куп страхотни неща. Само, ако не си забраниш, разбира се! Както аз си забраних да бъда щастлива... Всъщност аз го направих.     - Наздраве! Кажи сега що за сън беше това?     - Тринайсетгодишен.     - Питам те сериозно?     - Отговарям ти сериозно. Нямаше никакъв сън. Предтекст да те видя. По-добре да говорим за времето. Поздравявам те с този дъжд!     Той гледаше сякаш през нея. Навън късният ноемврийски дъжд биеше голите клони на дърветата и ако той поискаше, само ако той поискаше, можеше да обърне на сняг.
http://www.youtube.com/watch?v=TQIq9ZgHjCs

Понякога сами избираме нещата да останат невъзможни...
Красив разказ!
Поздрави :-)

как си интерпретирала ситуацията.
Толкова сме нерешителни а и неопитни понякога.
А толкова малко е нужно - за да сме щастливи ....

Поздрави и балгодаря :)

Като в твоя стих. Звучи силно. Сами сме си есен...
Но понякога не избираме, а сме избора, диахронната синхронност на любовта си... Превръщаме се във време. А това е много повече от каквато и да е случваемост. Защото е над всичко принадлежно. Над нас, дори.

Мисля, че няма нищо по-прекрасно от недостатъците ни... Особено, когато се обичаме. Няма по-голямо лично щактие, от това да обичаш. Поздрави и хубава вечер!:)

Изумително! Не вярвях, че друг може да говори от ... мое име! Поздрави! Чак сега прочетох и третия ти коментар. Тази повторяемост е особена!

Аплодисменти за теб, Надя!

Вярвам в неструктурния континуитет, в непрекъснатата динамика на духовното!
"Стрелата, във всеки момент от своя полет е неподвижна."

... и Вселенските сфери звучат, ако Акаша диктува, а холограмата блести...

Особено ме радва твоето присъствие. Благодаря ти!

"Ние живеем и се движим в Бога", както казва апостол Павел.
Звънът на сферите на върха на тополата...

...негова проекция сме и трябва да се усъвършенстваме...

"Чрез нас се просветлява бавно дълбокото око на свода"...

просто и ясно, изчистено и ненатрапчиво.

Благодаря ти, Полигор! На теб ти вярвам.

Pogelawam ti hubaw den!

Обичам тази песен на Стинг! Хубав ден и на теб ...