Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Календар
«  Април, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
Постинг
21.03.2015 12:34 - НИКОГА НЕ КАЗВАЙ НИКОГА
Автор: malchaniaotnadejda7 Категория: Поезия   
Прочетен: 5520 Коментари: 10 Гласове:
76

Последна промяна: 21.03.2015 13:05

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                                       НИКОГА   НЕ   КАЗВАЙ   НИКОГА

      Вървяха спокойно. Майка и дъщеря. Тръгнаха на разсъмване, а ето, че всеки миг слънцето щеше да залезе. Не чувстваха умора. Автобусът дълго беше криволичил по безкрайните серпантини към върха. Когато спря, имаше да вървят още толкова.

    Първо с муле и водач. После пеша. Ако знаеше, какво й предстои, може би нямаше да тръгне. И все пак, помоли майка си да я придружи. Колкото по-високо се изкачваха по снежната спирала на планината, толкова по-силно усещаше, че решението за тази среща не й принадлежи. И защо трябваше да се среща с този човек? Кой беше всъщност той? Никой не знаеше. Дори баща й.

    - Моля те, татко! Моля те за последен път. Кой е този човек? Защо иска да ме види? Заради теб? Аз самата съм толкова незначителна.

    - Ти се роди жена, дъще. Това не значи „незначителна”…

    - Това ли е отговорът ти?

    - Отговорът ми е – да го срещнеш. Ти можеш. Бъди достойна.

    - Как? Ти никога нямаше време за мен. Не ме подготви. Не ме научи на елементарна отбрана. А сега?  

    - Аз ти посветих цялото си време.

    - Да, да ме глезиш. Под похлупак! Много нежен. Изключителен... Но, похлупак. Какво ще ми помогне сега? Книгите?! Крехки са книгите, татко!

    - По-силни са от дърветата, от които са направени. И от нашата природа. Забрави буквите, дъще. Помни едно – този човек е смъртен. Като мен и теб. Той е един от нас. Трябва да го знаеш. А сега върви. И вземи майка ти! – Целуна я по челото, сякаш я виждаше за последен път.

    Баща й не успя да я успокои. Мъжът, който искаше да я срещне не беше извънземен. Беше „смъртен”. Каква утеха! Затова пък беше страшно известен. С физиката си... Нейната собствена „физика” беше приспана. От самата нея. Почти като статуята на Майката на фараона, която римляните бяха отвлекли във Ватикана... 
Изведнъж разбра. Тя трябваше да се срещне с... Природата! Понятието в женски род, което един единствен мъж съвършено притежаваше.  Природата, подвластна само на един смъртен? Мъж, който е овладял Природата? Сега разбра думите на баща си. Донякъде... Но
, защо Той искаше да я срещне? Защо именно нея? От малка презираше проявите на физикалното... Да опитомиш Природата. Да я овладееш... Колко тъжно. Можеше да изглежда три пъти по-добре. Но прекара живота си в летаргичното занимание да подрежда буквите в стихове...

    Далече в тишината отекваше войната. Взрив от светлина я изтръгна от мислите й. Това определено беше залеза. Двете жени пристигнаха в селището. Улиците бяха каменни и чисти. Дали защото беше разположено в котловина, тук нямаше сняг. Беше хладно, но приятно.

    - Мамо, знаеш, че обичам есента... Като теб. Ако остана жива, ще дойдем отново, когато тук е есен.

    - Разбира се, че ще бъдеш жива. За какво говориш! Отиваме на среща, а не на война.

    - Мамо, войната предстои. И в момента има война. Някъде. По-близко или по-далеч. И ти го знаеш.

    - Да, така е. Но знам и другo. Никога няма да дойдем тук отново. Дъще, тук е вечна пролет. Тук никога не пада есен.

    - Откъде знаеш всичкото това? Аз обичам есента. И ако поискам есен, тук ще има есен. Един ден. Кълна ти се! Когато мога да си го позволя.

    Майка й се усмихна. Сънуваше ли? Не, не сънуваше. Тук наистина беше селището на вечната пролет. Почти като в приказките. Не разбираше от климати. Но ако пролетта имаше рождено място, то със сигурност беше това! Съзерцаваше дърветата. Вишните, които бяха така красиви. Листенцата им отразяваха светлината. Kой би допуснал музиката да се вкамени? Колко тъжно... Защо обичаше есента? Сякаш първият й прародител беше роден по времето на безкрайните дъждове, ветрове, бури... Когато светлината е искала да си отиде. И все пак е останала... Затова ли обичаше следобедите?

    - Но мамо, този град е пуст... Защо няма хора? Има къщи, а хората?… Кого ще попитаме, къде е той?

    - Никого няма да питаме.

    - Как ще го намерим тогава? Мамо?

    - Не знам, мила. Ти не се безпокой. Ще го намерим. – Майка й изглеждаше като момиченце. Така сигурна в себе си. И спокойна. Това беше добре.

    Тишината наоколо ставаше оглушителна. Трябваше да мълчи. Това място нямаше дори една птица. Освен трептенията на светлината. Прилични на звуци. И все пак... Какво безмълвие! Пулсиращо в листата на дърветата. Като фотосинтеза. Като същество. Само по себе си. По-нереално от което и да било отражение. По-нереално от древните гравюри, които продаваха долу, в подножието на планината. В миг разбра. Тук нямаше да залезе. Поне докато срещнат мъжа. Видяха възрастна жена, която изникна сякаш от белия каменен път. Погледна ги учудено и поспря неуверено. После вдигна бастуна си и го размаха напред в посока към една тъмна опушена врата. Майка й кимна. Искаше й се да се противопостави, да каже нещо на майка си, но само я последва покорно. Бутнаха тежката порта. Тя по нищо не се различаваше от останалите врати наоколо. Дървена, тъмна. Само дето изглеждаше по-стара. Попаднаха в преддверието на огромен двор, където работеше възрастен грънчар. Той стана, усмихна се благо и промълви:

    - Господарят ви очаква! Оттук... Извинете, аз ще продължа, иначе глината ще разсъхне.

    - Благодарим Ви – усмихна се майка й. Така, сякаш всичко това беше нормално. Дори забавно.

    - Майко, аз се връщам! Има нещо, което е противно на моята природа. На възпитанието ми! Не понасям касти и делене на хората на господари и роби. Този тип няма да ме види!

    И тогава го съзря... Висеше в центъра на един идеален двор. Поне с идеална огледална форма. Защо огледална? Защото, когато се обърна назад, не виждаше преддверието, изхода. Нямаше и вход. Може би това бе някакъв осмоъгълник? По-скоро форма на звезда, чиито лъчи описваха овала на това пространство? Чувстваше се затворена в кристал. Погледна нагоре. Да, беше затворена. Над тях нямаше небе. Нямаше и покрив. И все пак, се усещаше, че някъде далеч, слънцето клонеше на залез. Започна да мръква. А колкото до мъжа, той наистина висеше във въздуха. Сякаш дърпаше невидими въжета. Изпълняваше сложни акробатични движения, но въжета нямаше. Той буквално плуваше във въздуха, но във всеки негов жест личеше огромно напрежение, прецизност и изящество. Трудно можеше да определи възрастта му. Чертите му бяха съвършено безстрастни. Но далеч не безлични. Сякаш беше изваян от камък, непознат за нея. Очевидно бе смъртен. Тя пристъпи към него.

    - Не ме докосвай! Помни това. Не е добре за теб! Не ме докосвай никога.

    - Виж! – с широк жест на гладиатор вдигна ръка. Описа някаква траектория и площадката на която стояха се превърна в двор на много стара и странна къща. Небето се покри с облаци, които носеха дъжд.

    „Обичам дъжда.” – Помисли си, но замълча. Тогава по очите му позна, че е прочел мислите й, че ги чува. Отникъде в ръката му изникна плод. Не беше виждала такъв. Подаде й го и за първи път се усмихна... Тогава започна да чува мислите му.

    - Вземи го. – Няма вкус и няма да те нахрани. Но е по-древен от всяко друго нещо на земята. Пазех го за теб!

    Тя посегна, взе тъмния, тежък плод. Майка й мълчеше. В краката им падаха светкавици, но не ги докосваха. Беше сухо. Пороят минаваше над тях.

    - Тук не е валяло хилядолетия. Ти донесе залеза. - Той вдигна уморено очи. Бяха прекрасни. Слухът й се възвърна отново и започна да чува трясъка на бурята. Тътен, подобен на потоп. Обичаше дъжда и може би можеше да го извика, но не можеше да го спре. Тогава чу шумове, подобни на песента на листата на дърветата, когато влезна в селището. Вдигна глава и ги видя. Стените на къщата опасваха двора, където стояха. Архитектониката на тази постройка изглеждаше твърде семпла, за да бъде обикновена. Тя бе уникална. Въпреки настъпващата тишина различи подобни на пещери ниши – неизброими и безпаметни, обгърнати от мек мрак, топъл хлад и паяжината на спящото време. Kой беше приспал времето тук? Долови фигури на хора и животни, едвам загатнати като преплетени корени на дървета в сумрака.

    - Кой си ти?

    Мъжът отегчено се вдигна в центъра на пространството. Писък на прилеп и несъбуден плясък на криле достигна до нея. На огромни криле. Нишите изглеждаха бездънни. И всяка ниша беше част от Времето.

    - Момиче, ти ще забравиш всичко, което видя.

    - Никога! – промълви тя. – Ще го помня. Ще взема твоя плод. Ще родя твоя син. Не ти донесох смърт. Донесох ти безсмъртие.

    - Аз съм уморен. Не можеш да си представиш, колко съм уморен. Отдавна не съм заспивал.

    - Сънят ти е буден... Баща ми те поздравява! – обърна му гръб.

    - Хайде, майко!

    Не знаеше защо мисли всичко това. Що за думи реди. Може би е по-добре да се научи да бродира. Така ще служи с мислите си по-добре. Това не беше измислица. Това се случваше като поезия наяве. Тогава чу зад гърба си дъха му, сякаш някой я прегърна внезапно... Така силно се олюля. Изправи гръбнака си и си наложи да не падне. Той стоеше на метър от нея и не смееше да я докосне. Толкова й се прииска да го целуне поне веднъж. Нямаше да го срещне повече... Тогава той отиде при майка й, поклони й се и подаде ръка. Майката се усмихна безгрижно, взе ръката му и в следващия миг го завъртя, преобърна го и той не можа да направи нищо. Те се поклониха отново един на друг. И двете жени тръгнаха. Когато извърна глава за последен път, го видя да виси между земята и небето, дърпайки невидимите ниши, опасващи къщата. Промълви уморено:

    - Мамо, той беше последният мъж на земята. И вече не ни принадлежи.

    Старецът беше изчезнал. Навън бе кално и пълно с ранени войници, които отчаяно си проправяха път нанякъде. От къщите ухаеше на бор и смола, на типичните коледни ястия. Един мъж носеше на рамо елха: - За децата е – погледна ги виновно. – Войната е война, празникът – празник.

    Заваля сняг. Майка й я целуна и се отправи към автобуса. Трябваше да продължи сама. Тръгна към лечебницата. Там превързваха ранените войници.

    Сестра й се появи отнякъде. Не носеше бяла престилка. Явно не бе имала време да я облече. Вече нищо не я учудваше.

    - Какво правиш тук?

    - Каквото правят останалите колеги. Разпределиха ме тук. Лекувам. – Превързваше тежко ранен.

    - Мислиш ли, че тази война ще продължи дълго?

    - Мисля, че ще е унищожителна – сестра й въздъхна. – Спри поне него. Само ти можеш да го спреш.

    Тогава го видя. Художникът. Подпрян на съседната маса. Толкова различен отпреди. Отчаян и решен да умре. Беше ранен в ръката... Съвсем беше забравила за него. Познаваха се от 20 години. И художниците ли пращаха на война? ... Усети как изпада в паника. Отчаяно погледна сестра си:

    - Направи нещо! Помогни му, той е ранен!

    - Превързах го вече. В дълбока депресия е. Иска да се върне на фронта. Само ти можеш да го спреш.

    Тогава тя си спомни едно от безкрайно сложните движения на Мъжа, който пазеше нишите на Природата. Разбра, че той беше прав. Тя никога не можеше да нарисува това, което видя, така, както раненият й приятел. Спомни си, какво направи майка й и как го направи. Спомни си слънцето и песента на пролетните дървета. Достатъчно е един войник истински да иска да живее... Хвана ръката му, погледна го и тихо каза:

    - Достатъчно е един войник истински да иска да живее.

    Тогава разбра, че той ще я послуша и няма да замине на фронта. И унищожителната война щеше да спре. Видя го да се отдалечава полека и да отива при Мъжът, който пазеше нишите на живота. Слънцето заля със светлина всичко наоколо. Снегът искреше чист като пролетен цвят на вишна. Направи крачка и видя в краката си малки човечета като в приказката за Гъливер и още по-малки пухкави пиленца, кученца, животни...

    - Внимавай да не ги настъпиш – предупреди сестра й.

    - Знам. – отвърна тя. И двете тръгнаха към операционната. Там всичко беше наред. Освен, че нямаше лекарството, което сестра й беше поръчала.

    - Как искате да лекуваме хора без лекарства? Как си го представяте! ...

    За пръв път виждаше сестра си така ядосана.

- Пратката ще пристигне утре, Докторке... Моля Ви, не се притеснявайте! Бихте ли подписали тук. Някой трябва да поеме отговорност все пак. Нали разбирате... Толкова скъпо лекарство...

    Сестра й се подписа и двете тръгнаха към края на селището. Уморени, но спокойни. Слънцето изгряваше и тя никога, наистина никога не беше виждала нещо по-великолепно от това зазоряване.

    - Ти не искаше да видиш този мъж, нали? – сестра й присмехулно отвори очи... – Нали? Каза, че няма да го видиш „никога” и „за нищо на света”!

    - Казах. И се надявам да го видя отново. Ако това стане, ще побелея много бързо... Но непременно ще го видя. Може би през пролетта...

    - Никога не казвай никога! – усмихна се сестра й и прибра нещо в докторската си чанта. – Нямаше ли такъв филм? Да вървим!

(из новата ми книга с разкази - "Никога не казвай никога")



 Hubble Space Telescope - "Light Echo" - V 838 Monocerotis




Гласувай:
76
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. lion1234 - Великолепен плод...
22.03.2015 11:04
от ,,невеществената нива''! Драго ми е, че в твое лице съзирам още един от малцината останали почитатели на метафизиката/ в най-широк смисъл/ сред морето от фенове на модерната днес физика. Моят избор също е бил винаги в полза на метафизиката, тъкмо защото е ,,мета'', т.е. ,,над'', защото е въз-можност, въз-ставане, раждащо безброй про-из-воления, вариации, интерпретации на великолепието, наречено ,,жизнен свят''.
,,Никога не казвай никога'' - тази формула е предупреждение към всеки един, дръзнал да редуцира тези безкрайни произволения и вариации до дадено единствено ставане.
Удоволствие бе за мен да се докосна отново до ,,невеществените'' неща!
цитирай
2. malchaniaotnadejda7 - от, , невеществената нива''! Драго ...
22.03.2015 11:37
lion1234 написа:
от ,,невеществената нива''! Драго ми е, че в твое лице съзирам още един от малцината останали почитатели на метафизиката/ в най-широк смисъл/ сред морето от фенове на модерната днес физика. Моят избор също е бил винаги в полза на метафизиката, тъкмо защото е ,,мета'', т.е. ,,над'', защото е въз-можност, въз-ставане, раждащо безброй про-из-воления, вариации, интерпретации на великолепието, наречено ,,жизнен свят''.
,,Никога не казвай никога'' - тази формула е предупреждение към всеки един, дръзнал да редуцира тези безкрайни произволения и вариации до дадено единствено ставане.
Удоволствие бе за мен да се докосна отново до ,,невеществените'' неща!


Благодаря сърдечно, Джошкун! Работя над нова книга с разкази, която нарекох "Никога не казвай никога". Няма да съм първият, нито последният поет, който преминал "на попрището жизнено средата" се осмелява да пътешества открито в океана на прозата. Всъщност, "чувам" разкази, истории в проза, откакто записвам стихове. От 9 годишна. Защо не ги събрах в книга до днес? Исках да знам, че мога всичко в поезия. Тя е кратък, но силен жанр, защото концентрира универсума. И физиката, и метафизиката и всички възможни метатеории, всички познати нам и непознати символи и знаци от зората на човечеството, а защо не и преди това. Когато човек овладее максимално една форма на изказ, може да се осмели да мисли, че знае донякъде, че е понаучил езика и на останалите. Всъщност, този език е именно прозата. Имам художествени есета, литературна критика, политически есета, дори. Когато човек като мен е посветил живота си на писане, и забележи, "улови се", че чете проза вече не като читател, а като "метафизик" :), време му е да сподели, какво е чул и записал самият той, защото, колкото и самокритичен и строг към себе си да е, може би има, какво да каже. А идва и момент, в който няма как да не запишеш чутото, понатрупва се във времето и ти се приисква да стигне до хората. Дори на мен, която мълчи и не публикува десетилетия. Така реших да събера тази книга с разкази, да я нарека "Никога не казвай никога" и да споделя с вас някои от историите в нея. Не всички, разбира се, иначе, кой би я купил. :) Както и да е, благодаря ти за хубавия коментар, надявам се, да оправдая очакванията на моите приятели, колеги и читатели. И най-вече на скъпите приятели от Блог.бг. Щастлива Пролет, Джошкун!

Следващият разказ, който ще пусна тук е "Белег от куршум" - единственият ми разказ по истински случай.
цитирай
3. donchevav - Фракталност в изображенията - на ...
22.03.2015 12:16
Фракталност в изображенията - на пространството, времето, образите, чувствата - хареса ми!
Успех в прозата - не мисля, че творческият акт е по-лесен, отколкото този при написване на едно стихотворение - особено в жанра къс разказ. Освен всичко друго тук не можеш да се извиниш със "собствена визия" и "лична емоция":))))
Но ти си много добра - със сигурност ще намериш читатели /и почитатели/:))))!
Чакаме с нетърпение следващия разказ! Прегръдка, скъпа Наде! Честита пролет!
цитирай
4. makont - Здравей Наденце
22.03.2015 12:24
Успех в полето на прозата, тук можеш да разгърнеш твоята широко скроена душа, в поезията си Богиня, но според мен тя колкото и да е силна и концентрирана, според твоите думи, е ограничаваща, ограничение в рими, ритъм, в полет....и по-малко са хората който могат да доловят зрънцето послание. Красив разказ, във време, когато кристалните ни мечти се разбиват в чугунената реалност, ни трябва тази доза "невещественост" от "нишите на живота", и ако не я потърсим сами, Той няма да ни забележи, за да ни даде...."Никога не казвай никога!". Усмивки!
цитирай
5. malchaniaotnadejda7 - 3. donchevav - Фракталност в изображенията - на ...
22.03.2015 14:21
donchevav написа:
Фракталност в изображенията - на пространството, времето, образите, чувствата - хареса ми!
Успех в прозата - не мисля, че творческият акт е по-лесен, отколкото този при написване на едно стихотворение - особено в жанра къс разказ. Освен всичко друго тук не можеш да се извиниш със "собствена визия" и "лична емоция":))))
Но ти си много добра - със сигурност ще намериш читатели /и почитатели/:))))!
Чакаме с нетърпение следващия разказ! Прегръдка, скъпа Наде! Честита пролет!

Здравей, мила Вени и Честита Пролет! Здраве, любов, вдъхновение! :) Благодаря ти! Ами, затова обичам Айнщайн - поет на поетите! "Отвъд границата на времето и пространството започва реалността..." Титан! И на всичкото отгоре е вярно. Толкова за "фракталността". :) Останалото е... поезия. И в прозата, разбира се. Знаеш ли, не правя разлика. Имам един мой начин, моя си мяра, която е много важна, решаваща за мен. Която и да е история, от появата си (във въображението ми) може да отнеме години, докато я запиша, до момента, в който си позволя да я приема за... реална. Това се случва, когато тя сама започне да напомня за себе си, когато сама започне да "настоява" да бъде записана - сякаш се бори на право за живот. Затова често повтарям казаното от Пикасо: "Неизбежно е, да се влияем от другите, позорно е да имитираме себе си." Човек не бива да симулира творчество, това наистина е обидно, а и хората го усещат, дори да бъде временно добре приет, дори да бъде награждаван и т.н. за подобно нахалство. Максимално се придържам към тази моя мяра. Това е моят начин, моят вътрешен "тренинг" и не го нарушавам за нищо на света. Особено пък, заради някакви външни фактори, като съобразяване със срокове, популярност, облаги и т.н. Който се е захванал с писане, трябва да е наясно преди всичко със себе си и след това с факта, че едва ли има по-самотна, трудоемка и изискваща търпение (т.е. целия ти живот!) работа, от процеса на това, което сме свикнали да определяме, като "писане". Никога не съм наричала себе си "поет", "писател", а цял живот всъщност съм преди всичко това. По-скоро определям себе си като човек, който "чува" и "записва". Така съм максимално свободна от всякакви предразсъдъци. Въобще, никога не съм дръпвала такава изповед. :) Какво ми става?! Сигурно е от Луната, въобразила си, че може да скрие Слънцето :))) Светла и радостна Пролет, Вени! Май дойде, колкото и да не е за вярване.
цитирай
6. malchaniaotnadejda7 - 4. makont - Здравей Наденце
22.03.2015 15:21
makont написа:
Успех в полето на прозата, тук можеш да разгърнеш твоята широко скроена душа, в поезията си Богиня, но според мен тя колкото и да е силна и концентрирана, според твоите думи, е ограничаваща, ограничение в рими, ритъм, в полет....и по-малко са хората който могат да доловят зрънцето послание. Красив разказ, във време, когато кристалните ни мечти се разбиват в чугунената реалност, ни трябва тази доза "невещественост" от "нишите на живота", и ако не я потърсим сами, Той няма да ни забележи, за да ни даде...."Никога не казвай никога!". Усмивки!

Здравей скъпа Майче! Много ти благодаря за куража, благодаря ти за вдъхновението и всичко, което ми каза, защото е важно за мен. Да, в поезията наистина съм добра, за първи път го казвам гласно, за първи път не крия, че така мисля. И то пак, благодарение на вас, приятелите, които вярвате в мен. В прозата - тепърва ще го доказвам и дали ще успея - Божа работа! Едно знам - трябва да съм максимално искрена в това, което записвам. Максимално, а не да се водя по външни неща - какво е прието днес, какво би се възприело по-лесно, какво би било по-атрактивно и т.н. Тръгна ли по тази музика, по-добре вовреме да се отказвам от бъдещата ми книга. Иначе, както ти прекрасно обобщаваш, "кристалните ни мечти се разбиват в чугунената реалност". А ми се иска, само как ми се иска, дори с едно зрънце истина, да направя така, че кристалните цветя да пропукат чугунената реалност. Така да я пропукат, че тя никога повече да не може да бъде единствено възможна. Понякога посяваш семенца от много хубаво цвете и то не покълва, а друг път става високо като храст, като дърво и зашумява в небето, слънцето свива в него гнездо. Човек не знае. Но има ли приятели като теб, като вас, може да опита. Прегръдки, Майче и сбъдната, ведра и честита Пролет!
цитирай
7. megg - Книгите...
22.03.2015 16:21
" По - силни са от дърветата, от които са направени."
Ще бъде прекрасна книга, мила Наде. Много ми харесва разказът - много посоки носи, много пластове. И - онази така магична омая на нереална реалност, на видимо, неведомо... Винаги съм харесвала пътуването в други светове - там някъде, някога... отвъд добро и зло, отвъд условностите, отвъд... всъщност и може би - някъде дълбоко в нас... Поздравления, Наде, за мен този разказ е стиховидения в проза; пък и формата е условна, когато образи, идеи и мислене завладяват читателя и когато герои и четящи обикват всесилния живот.
Честита Първа пролет, мила Наде! Много светла радост и опияняващо усещане за новото начало, и обич! Прегръдка с пожелания за чисто небе! :)
цитирай
8. malchaniaotnadejda7 - 7. megg - Книгите...
22.03.2015 18:04
megg написа:
" По - силни са от дърветата, от които са направени."
Ще бъде прекрасна книга, мила Наде. Много ми харесва разказът - много посоки носи, много пластове. И - онази така магична омая на нереална реалност, на видимо, неведомо... Винаги съм харесвала пътуването в други светове - там някъде, някога... отвъд добро и зло, отвъд условностите, отвъд... всъщност и може би - някъде дълбоко в нас... Поздравления, Наде, за мен този разказ е стиховидения в проза; пък и формата е условна, когато образи, идеи и мислене завладяват читателя и когато герои и четящи обикват всесилния живот.
Честита Първа пролет, мила Наде! Много светла радост и опияняващо усещане за новото начало, и обич! Прегръдка с пожелания за чисто небе! :)


Честита Първа Пролет, мила Мaрианче! Благодаря ти, много ме зарадва, благодаря ти сърдечно! :) Ти си колега, човек с книги и то приказни книги в поезия и в проза, мнението ти ми дава вяра и надежда. Любов към словото (как само звучи...) изповядвам, откакто се помня и това чувство не ме е подвеждало, не ме е предавало, измъквало ме е, спасявало ме е по всички възможни начини. Буквално и нееднократно. Не бива да го предавам и аз. Колкото по-вярна му бъда, толкова по-близко до истината ще съм. Останалото е посветеност без предел, концентрация и непрекъснато отстояване. Всеки миг. Навремето - почти дете - спортувах. Когато един спортист иска да е добър, трябва да проявява постоянство. Когато един спортист е професионалист, трябва да бъде на ниво, каквото и да става. Но, когато един спортист иска да постави рекорд в името на някаква кауза - не заради самия рекорд, разбира се, тогава няма закони, няма "рецепти". Пълно беззаконие. Това е, което ми харесва. Винаги ми е харесвало. И мисля да опитам. Заслужава си, да бъдем, т.е. да дадем най-доброто от себе си и така да преместим този свят с една стъпка по-близко до светостта, до онази любов, която движи световете. Не само нашия. Колко прекрасно е, да си свидетел на нов век, да преминеш от един век в друг, в новия и да имаш шанса да го промениш към по-добро. Променяйки първо самия себе си. Прегръдки, Марианче, светла и лекокрила Пролет и безкрайно високо небе! Поздрави Моренцето от мен! :)
цитирай
9. stela50 - Колкото и пъти да чета този разказ,
22.03.2015 18:50
винаги две сестри са пред очите ми и търся между редовете нещо ново,
нещо различно... Всъщност многа ми харесва и много ми разкрива...
Обичам прозата ти и очаквам книгата с нетърпение...
Честита Пролет, мила Надя !
цитирай
10. malchaniaotnadejda7 - 9. stela50 - Колкото и пъти да чета този разказ,
22.03.2015 19:28
stela50 написа:
винаги две сестри са пред очите ми и търся между редовете нещо ново,
нещо различно... Всъщност многа ми харесва и много ми разкрива...
Обичам прозата ти и очаквам книгата с нетърпение...
Честита Пролет, мила Надя !

Честита Пролет, скъпа Таничка! Нека тя сбъдне съкровените ти мечти, желая ти от сърце здраве, щастие, обич и закрила на теб и цялото ти мило семейство! Благодаря ти за подкрепата, ти винаги си ми я оказвала, какво щях да правя без приятелите като теб, без сродните духове... Да, винаги са две сестри, ти прекрасно го знаеш. Нищо не бих могла да направя без сестра ми! Истината е, че има да извървя дълъг път в това начинание, че ще отнеме време, цялото ми време и не знам, дали резултатът ще оправдае очакванията ми. Но поех по него и където Бог ме изведе, ще вървя по Божия воля. Дори мен да промени тази книга към по-добро и да стигне до хората, да окуражи някого, да помогне някому, то тогава усилията ми не са били и няма да бъдат напразни. Прегръдки, скъпа приятелко и поздрави на любимия Пловдив! Светла и вдъхновена Пролет!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: malchaniaotnadejda7
Категория: Поезия
Прочетен: 1725891
Постинги: 399
Коментари: 7712
Гласове: 38606