...Всяка следа е разлистена
в боса и сляпа истина
от дълбокото на ветровете -
с походката на сърцето...
Благодаря за това преживяване !

Благодаря ти. Дължа му много... Редактор на втората ми книга. Скъп приятел, на когото приживе не се осмелих да посветя ред. До ден днешен нямам обяснение за това... Снощи гостувахме с дъщеря ми на съпругата му, Виолета... Незабравима вечер с любими хора, сродни духове. Тя разказваше за първите му срещи с Лилиев, Далчев и Фурнаджиев. За това, как тръгнал от Бургас 16 годишен с тетрадка пълна със стихове за среща с Никола Фурнаджиев. Казал й - "аз, момчето от Коджакафалийската махала с провинциалните устни..., какво самочувствие..." Фурнаджиев строго го попитал какво от Мандельштам е прочел?... Христо дори не бил чувал за него. -- "Идеше ми да потъна от срам". Фурнаджиев сам предложил да му бъде редактор.

Безшумен и лек, но бумти! Усмихнат и спорен ден!

Обичам морето... Много. Мъчно ми е за него. Поздрави и светъл ден!:)

Много ми хареса тази връзка - съдба и памет. Чудесно е твоето стихотворение за един от Големите поети. От обичаните!
Поздравления! :)

Стих, достоен за Поета!
Поздрави!
Б.

Здравей, Megg! Да, от най-обичаните... Мой учител. Поздрави и ти благодаря, че поспря при мен!

Радвам се, че си тук, Борисе. Поздрави и благодаря, че ми гостува!

Стихът ти е невероятно картинен и красив! Поздрави!:)!

Късмет е да се докоснеш до такъв ЧОВЕК ...
Благодаря ти за стиха, Надежда, и поздрави от мен!

Поздрави, Надежда - хубави стихове!:)

Добър вечер, Светле и благодаря. Дано е достоен за него... Поздрави от сърце!

Здравей, Zebb! Да, така е. Той вярваше, че няма нищо случайно. За първи път признавам друг поет за мой учител. Защото поезията не е професия, а нещо друго... Поздрави и всичко хубаво, благодаря, че се отби!

Здравей, Мария! Радвам се, че си тук.:) Благодаря за присъствието. Хубава вечер!

Другите са казали всичко, Надя. Аз поднасям цвете пред този паметник на духа на поета. Ей такова ми дойде, с един Христо Фотев в музиката. http://www.youtube.com/watch?v=cgIf6nUFq0A&feature=mh_lolz&list=PL9CFC3FCC23140D1E

много е хубаво

колко е истинско! )))

Христо Фотев ми е любимя поет.
Благодаря ти!

Благодаря ти, Чайче, много си мила! Не мога да отворя линка, но щом е от теб, със сигурност е различно и хубаво... Поздрави!

Здравей, Марти! Радвам се, че си тук... Слънчев ден!:)

Здравей, Слави!:) Благодаря ти, дано поне мъничко е вярно на онова, неговото си хекзаметрично и неравноделно седемстъпие... Поздрави в къщи!:)

Здравей, Христо! Хубаво е, че ми гостуваш. С това Христово име няма как да не ти е любим поет. И ти го носиш... И аз го обичам, но никога не съм учила наизуст стиха му, така както Яворовите стихотворения или рубаите на Омар Хаям... Просто го помнех. Като Дебелянов. Образите и думите му оставаха някак в мен и знаех, че един ден ще го срещна. Поздрави и хубав ден!

Благодаря ти!
Хубав ден и за теб!

И не биваше да се допуска това, което сполетя някои негови близки.........
Приятен ден!

Изнасилената, малтретираната и овъглена снаха на Христо Фотев - това е лицето на България от XXI век. Взимам го за постоянна блогвълна и какво от това!? Кой в тази страна някога го е било еня за поет. Случайно ли Лилиев възкликва: "Моята родина не познава своите рожденни синове!". Случайно ли Димчо Дебелянов, гладуващ и низвергнат, (излизал вечер, че нямал копчета на дрехите!) заминава за фронта, с явното предчувствие за гибел, въпреки че като сирак не подлежи на мобилизация. Помня, как обвиниха една от най-големите поетеси на България - Петя Дубарова, че "счупила нарочно скъпа машина" на задължителната студентска бригада. "Извършила диверсия"!? Осъдена от комсомолски другарски съд на бригадирското събрание с изключване. Потърсила Христо тогава, но той внезапно заминал за София - разказвал ми е... Не можеше да си прости, че не е бил в Бургас, когато го е потърсила. "Щях да спася детето!"... Толкова я обичаше, като свое дете. Ценеше таланта й!
Помня, как главен редактор на демократичен вестник, цинично ми се усмихваше: "Дубарова ли? Спри да я превъзнясаш, едно психически нестабилно момиче, което щеше да спре да пише." И този човек още се изживява "демократ" и си вярва... Е, как да не си повярва, като взимаше огромни субсидии от фондации. Прав беше Христо Калчев: "Мафията в България си има държава". Това е. Докато американската или италианската мафия имат респект към синовете на народа си, към семействата им, към корените си. Достатъчен е примера с Франк Синатра. Ние нямаме респект към нищо. Държава без държавност, без средна класа, но с клептократски елит без страх от Бога. И друго, още по-жестокото е, че в България нямаме общности, нямаме общество. Поетите и литераторите са заети да се мразят помежду си. Единици са хората, посветени на съвременния литературен процес като духовен континиум. Единици, защото малцина са част от генеологията на духа. Може да се изживяват като принадлежни, но, всуе! Не са. За подобна принадлежност се изисква не само талант и професионализъм, а и морал. Неудобно ми е да споменавам тук имена, които питаеха към Христо неизлечима ревност и омраза. Малко са хората като Христо Фотев, с мащабно мислене, с усет за литературна традиция. Колко време отделяше той за младите поети, как не пестеше сили да се раздаде докрай, да им вдъхне онова, което носеше свише, но и безмерната си обич към България. С грижа, с нежност, които нямаха равни...

Какво ни остава - да помълчим ... Бог да прости България!

Тъжно е Наденце !

Толкова хубав е този средновековен шансон на Гийом де Машо. Спаси ме днес.
Да, тъжно. Много боли...
Поздрави и ти благодаря, че поспря при мен!

Паранги за нерешителните и успокоение за лузърите?:)
Всяко общество има праг на търпимост към злото, ако го няма то, други му го слагат.
Но като хомот!

Тази позорна история напомня съдбата на близките на Левски, не мислиш ли?
Извинявам се, че коментирам това под твоя стих, аз от поезия не вдявам най!:)

Ще ми се да припомня тук думите на един друг българин със злочеста съдба:
"А идеали трябват, Алексей!"

Все си мисля, че би ги казал, дори да знаеше съдбата си, а може и заради това да ги е казал!

Имаш хубаво, библейско име... Благодаря ти, че коментираш тук.
И Христо знаеше съдбата си. На двете си длани имаше ясно очертани като стигми, вдлъбнатини, два идентични отпечатъка - леко розови, като прободени. По Великден ставаха тъмночервени. После избледняваха. Приеми го като метафора, нали? Но беше така. Той виждаше аурите ни, той общуваше с други светове и винаги бе спокоен, вгълбен, малко тъжен. С онази особена вътрешна усмивка... Помня последното му интервю с Кеворкян, който го попита: "Какво ще кажете на враговете си?" Христо отговори: "Аз нямам врагове." А какво ще пожелаете на приятелите си? Той каза: "Да бъдат. Това е много повече, отколкото да са живи и здрави!"...
Тежка съдба има родната му внучка. Аз знам, няма кой да се погрижи за нея тук и сега, но вярвам, тя ще намери сили в себе си. Ще надделее тази зла участ. Непременно. Щом е негова потомка. Вярвам в това!

защото трудно е човек да издържи ,
на камъка го дай - ще се строши ,
дървото пък - ще изгори,
Металът - и той ще се стопи .
Единствено човешкото сърце ,
побира толкова печал ,
би трябвало да се щади .

която така грубо и цинично да смазва хората на културата, на изкуството, да смазва родната духовност, собствените си корени, собствените си деца?!...

"Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците - и бронзовите бюстове,
но докога ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно като теб. "

Христо Фотев

Да, има, Mt46! Но какво от това? Това значи ли да толерираме ужаса на станалото, да го приемаме, той да бъде задължителен за България? Защото да, той е. Защото овъглената, а преди самоубийството й, прокудена от лихвари от дома й и изнасилена многократно снаха на поета и обездомената му внучка са част от печалната българска традиция, от отношението на нашата държава не само към слабите социално, но към "едните й синове". Дълъг като "три синджира роби" е списъкът на поетите страдалци в българската история - прокудени, убивани, малтретирани, отречени, низвергнати, непризнати, отхвърлени... Кои? Всички те. Духовните й избранници. Най-големите. Без изключения. Посочете ми едно и ще ви приветствам. Няма! За 24 май блогвълната на моя виртуален дом ще остане същата. Овъглената и изнасилена майка на внучката на един от най-големите поети, които България е имала. А нека г-н Станишев ни обяснява от трибуната на българския парламент, кои са първите български европейци. Аз пък ще припомня стих на Христо Фотев от пиесата на Луиджи Пирандело, "Шест лица търсят автор" - един от най-екстравагантните текстове в световната драматургия, поставен у нас в театър "София". Стиховете на Христо бяха акцент в постановката, извеждаха действащата поетика на Пирандело, присъдата му на "апостол без вяра" в порива "да се спаси истината":

"ПОСВЕЩЕНИЕ

на... с печал!

Ти не питай кога? И защо? И къде?
В коя тъмна страна и държава
е възможно да се продаде
това - което не се продава?
Оцелявай - но не на всяка цена!
Обещавай се - но не обещавай!
Ето идва нощта - с една страшна луна...
Лека нощ, скъпи мой,
и прощавай! "

Христо Фотев

Но все пак има някои изключения... Вазов, Багряна ... А от съвременните поети - Н. Йорданов, Борис Христов /макар че и той е бивал потискан/...

Разбира се, че има изключения, така е. Но това е правило не само за България, а за държавата на духа въобще - "съвременна" или далечно съвременна и безгранична. Нейните избранници - синове и дъщери, са страдалци. Не тук е мястото да го докажа, би било обширно това изследване. Един Пикасо е проблясък в печалната върволица от велики художници страдалци. А нима Багряна й бе леко? Като тъмен плащ тегнеше на раменете й хорската мълва. Само хорската ли? Много от писателите не я понасяха. Леко се поуспокоиха като угасна сама в старческия дом..., но не бе достатъчно, за да спрат да я хулят и след смъртта й. Няма прошка за творец с изправен гръбнак. На какви ли не нелепости съм се наслушала от "видни писатели". Н. Йорданов писа в един вестник, след смъртта на Христо Фотев, как Христо "залитнал" и почти "се хванал за фикуса" до трибуната... Интересно, дали това е най-важното, нали? Преди да залитне, Христо бе човекът амфибия. Той издържаше без апарат 30 метра дълбочина, колкото си иска време. Половин час под вода, примерно! А някой скачал ли е от Бургаския мост, през ноември по време на буря в нощното зимно море? В "сезона на легендите и чашите"? Защо не разказа това поетът Йорданов, а след смъртта му, говори за фикуси!? Нищожността оцелява, но тържеството на истината е вечно. Единствени Георги Джагаров и Христо Калчев, ЕДИНСТВЕНИ! (от пишещите събратя без изключения), го признаваха за по-велик от себе си... Двама невероятно честолюбиви мъже. И по-важното. Обичаха го. Знаеш ли, тук ще спра. И ще ти отговоря с мой стих, който написах твърде млада, за да го осмисля тогава. Но сега знам, какво съм искала да кажа: "ЗА ДА СТРАДАШ Е НУЖНО ИЗКУСТВО." Това е. Месианството на духа е да се сражаваш на границата с невъзможното. И никой не е казал, че ще бъде леко. Ние, българите, потомците на Кирил и Методий може да опитаме да кажем истината. Знанието е истина. Достояние е на малцина, защото цената е "страшна".

"... Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците - и бронзовите бюстове,
но докога ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?..."

И за да съм по-ясна, Марине, ще призова на помощ Словото, което произнася един носител на Нобел в 1934 г., когато в Истанбул, (в старопрестолния Константинопол), на 25 март, по Благовещение, се ражда българчето Христо Фотев.

"НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙТЕ ТВЪРДЕ МНОГО НА СВОЯТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ. НА ТАЗИ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, С КОЯТО ДНЕС ДИШАТЕ И ЖИВЕЕТЕ. ТЯ Е ПРЕДОПРЕДЕЛЕНА УТРЕ ДА ВИ СЕ ОТКРИЕ КАТО ИЛЮЗИЯ."

Приживе, италианската критика приема Луиджи Пирандело буквално.

А как приемаше една част от българската критика Христо Фотев? Ето как: "Нека не скриваме склонността на поета към прекалена неясност, дори неразбираемост, която някак не е за препоръчване. Защото най-голямото качество на една поезия е липсата на злоупотреби с метафората. Да му пожелаем нови стихове, прилично дълъг живот и здраве!" (из "слово" по случай 60-годишнината на Христо Фотев). "Прилично дълъг живот?" Такива хора си въобразяваха, че могат да се намесят и в съдбата на Яворов. Те дори не бяха марионетки на каквато и да е промисъл. Ти помниш ли, как си отиде Христо от "прилично дългия си живот", изпратен от трима български президенти? Ами ще припомня -"колегите" журналисти принудиха поетът да излезне със следната Декларация по БТА, окачествявайки го "невменяем"!? из страниците на българските всекидневници. Няма да коментирам. Останалото съм го казала в бр. 12 на в. "Демокрация" (от 1998г. - 4 май).

"ЗАЯВЯВАМ, ЧЕ НЕ СЪМ ЛУД. СПАСЕН - ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ЗЛОБА. ТАКЪВ - КАКЪВТО СЪМ СИ - АЗ ЩЕ БЪДА СЪС СВОИТЕ БЛИЗКИ - С МОЕТО ЛЮБИМО КУЧЕ АЛБИ - ДО ЕСТЕСТВЕНИЯ КРАЙ НА ЖИВОТА. ВАШ ХРИСТО ФОТЕВ".

А как се отнася италианската критика приживе към нобелиста Луиджи Пирандело? Ето мнението на видният италиански критик Наталино Сапеньо: " Човешкият дълг значително смекчава и почти изключва литературния дълг, което ОБЯСНЯВА, МАКАР И ДА НЕ ОПРАВДАВА ПОЧТИ НЕИЗМЕННАТА НЕСИГУРНОСТ НА СТИЛИСТИЧНИТЕ МУ РЕШЕНИЯ..."

Интересно, въпреки нивото на Сапеньо, приликата със "словото" за "прилично дългия живот" и "злоупотребата с метафори", в чест на 60 годишнината на Христо, е покъртителна. Отношението към двама велики автори на техни колеги и съвременници. Подчертано язвително, омерзително... С риск да обременя четящите този блог, си позволявам това сравнение, та нали светите Кирил и Методий именно в сърцето на Италия, в Рим, в диспут, състоял се в лоното на римокатолическата църква, във Ватикана, обориха вековния канон. Божието слово спря да бъде славено само на трите "свещени" езика. От този век нататък, от мига на тяхната свята мисия, не ние "станахме европейци", а европейците станаха българи. И не само европейците, а и християните на тази планета.
Нека видим мнението на един блестящ италиански критик, позволил си в своята "Литературна история" да унижи елегантно сънародника си Луиджи Пирандело.

"... Цялото творчество на сицилианеца (продължава Наталино Сапеньо), носи нещо сурово, провизорно, незавършено. За един хуманистично възпитан вкус антилитературните похвати и крайният романтизъм на Пирандело неизбежно биха се сторили оскърбителни, почти неприлични; но също и за един по-малко конвенционален вкус нерядко се разкриват знаците на прибързаност, на експанзивност, пукнатините и противоречията между логистичната схема и фантастичния модел и само от време на време езикът съответства напълно на чувството и го описва по бавен и убедителен начин." (Natalino Sapegno, Compendio di storia della letteratura italiana per le scuole dell`ordine superiore", Firenze; Editrice "La Nuova Italia", 1942, seconda edizione)

Да, само отвреме навреме в пукнатините на нашата изтъкана от несъвместими противоречия цивилизация, проблясва фантастичният модел "да се спаси истината" (думи на Христо Фотев, стих, посветен на Луиджи Пирандело от "Шест лица търсят автор", постановка Д. Еленов, театър "София")

до болка ми е познато кому-ниското лит.- критическо мислене... Като студент /1887-1992г./ по бълг. филология четях доста - в т. ч. лит. вестници, списания... Запознат съм и с отношенията между писателите... Познавам такива, които са бездарници на щат... "Мнозина са звани, малцина избрани"... У нас завистта, злобата, очернянето... са в повече... Сега и аз съм в "черна дупка" и... не ми е празнично...

Трагедията със снахата на Христо, за която не знаех, като написах и пуснах този стих тук, го отприщи. Откога искам да споделя мои си "литературни" преживелици и непременно ще го направя. И не само "кому-ниското критическо мислене"... У нас има достойни литературни критици, разбира се. Има и някои ценни критически анализи за Христо Фотев. Но освен професионализъм, повтарям, трябва морал. Някой да призна Дебелянов приживе? А Вапцаров?... Не е коректно и особено вредно и рисковано е за развитието на националната литература, литературната критика да определя някакъв неин си канон и калъп и всичко извън него НЕ Е, НЯМА ГО или ако го има, то подлежи на ПРЕМЪЛЧАВАНЕ и ОТРИЦАНИЕ. Инерция!... Не случайно дадох примера с един италиански нобелист, подигран от водещ техен критик, незвисимо, че е признат от цял свят. И с един български поет, мразен до смърт приживе от "литераторите" и от някои "именити" български поети, но безкрайно обичан от читателите. Христо Фотев беше съизмерим с легендата за себе си. Моряците от крайбрежията на Созопол, (някои от които, без завършено средно образование), го знаеха наизуст.
А ти се дръж. Няма друг начин. Нямаме друг избор, освен да оцелеем. Заради децата си и заради България. "Не на всяка цена!", разбира се. На нашата си цена. Поздрави и ти благодаря за присъствието!

Лит. ни критика най-често е слугиня или проститутка... Всичко е с пари, с връзки, с подмазване, с пълзене и т. н. Нескромно е някой приживе да се смята за велик... Ще очаквам с интерес да споделиш "литературните си преживелици"... Не съм бил близък с Христо Фотев, но ти съчувствам, защото "нищо човешко не ми е чуждо"... И аз ти благодаря, Надежда!...

Ако не друго, ще е от полза за младите хора решили да се посветят на поезията. България има неподозирано силни таланти. Слушах поети на възрастта на дъщеря ми. Момчета и момичета... Невероятни! Има какво да им кажа, да ги предпазя, да ги окуража. Така, както Христо Фотев го направи за мен. Бъди здрав, Марине и бъди!

ps Имаме и достойни критици. Знам един, който не пълзи и който за мен е българският Елиът или Съмърсет Моъм.:) И още един, който пише критика, сякаш измисля нов литературен код.

да ги предпазя от плагиатство... Съветвам ги да пишат имената /или поне никовете си/ под творбите... Ето - през последните дни се разпространява в Нета едно прекрасно стихотворение за Левски "от Таня - ученичка в 11 клас"... Който пръв го е публикувал, е допуснал престъпна небрежност - не е посочил двете имена на момичето, къде е ученичка... Може би авторката дори и не знае...

Нашата съблогерка, stela50 - Таня Милчева, обяснява там, че стихьт не е на ученичка, както мислихме, а на Златина Великова - учител по професия от Нова Загора с награди и с издадени стихосбирки, обичана и уважавана поетеса в своя град. Златина може да бъде прочетена в сайта "Хулите", а в "Буквите" е с псевдоним ЕЛВЕРИТА.:) Ето, че вече знаем авторката. Поздрави!:)

За мен Христо Фотев е поезията, без която не мога. Тя спасява истината. Благодаря ти за великолепното откровение...

Благодаря ти за дисонантния квартет на Моцарт! Бях забравила, че Хайдн е негов наставник...
Светли Кирило-Методиеви дни!

Да, разбрах... "Писмо до Левски" бе пуснато в още 2 блога /единият - на Любима/... Писано е още през 2003 г., но столичните медии са го "ЗАОБИКАЛЯЛИ" /медии - слугини на ВЛАСТТА/... Мразя манипулациите!... Хубав ден!...

Истинската поезия винаги достига до сърцата на хората. Намира пътя към тях независимо от официозното отношение към нея. И аз съм и журналист и смея да твърдя, че за жалост, у нас днес, в българското медийно пространство сме заливани главно от т.нар. в теория на информацията ДЕСКРИПТИВНА информация с преобладаващ описващо – констативен характер. Това само по себе си не е лошо, ако тя често пъти не е псевдофактологична, ако не се изопачава, подменя, понякога и прикрива фактологията, за да се манипулират читатели, слушатели, зрители. В същото време подценяват „ПРЕСКРИПТИВНАТА”, нормативна информация, която е носител на морални и сакрално-религиозни норми и образци. А българският читател е зажаднял за "истината", и "да бъдем искрени", както призовава в стиха си и Христо Фотев, за посоки и ориентации не като „ограничители”, а като подбудители, подбуждащи и пробуждащи човечното, справедливото, хуманното у всеки от нас.

Колкото до съвременната българска литературна критика, нека допълня, както и направих в послеписа си към предишни коментари - имаме фигури, без които тази литература не само ще обеднее, но щеше да е още в XIX век. Те са и писатели. Проф. Светлозар Игов, Атанас Свиленов, д-р Йордан Ефтимов, проф. Михаил Неделчив, Митко Новков ... Поздрави и хубав ден!

...стъпките на поетите
огънали бреговете,

Оставящи дълбоки отпечатъци.:))

Привет, Надя!:))

Благодаря ти за споделеното от Кьолнската катедрала. Незабравимо усещане...
Поздрави!

Цветан Стоянов... И Тончо Жечев - възрожденска личност... Имах щастието да се срещна с него, когато бе редактор на "Летописи" /публикува 2 мои литературоведски статии/... Лека им пръст!...

Има и още имена на приятели, колеги, но не тук е мястото. Ще споделя отделно.
Интересно ще ми е да прочета тези твои статии, ако решиш да ги публикуваш тук. Поздрави!

Няма да ми стигне времето да публикувам всичко... Но би могла да видиш част от статията ми за Ботев - във Фейсбук /преснимана, в албума ми "Ботев"/... Светъл ден!

Дай Боже, светлина и силен дух на България!...
Аз нямам фейсбук, но ще го прочета, благодаря ти. Дъщеря ми ще ми помогне. Ботев, освен библия за поезия е и любим мой поет. Светъл 24 май!

Много добре си го казала - "библия за поезия"! Ботев е най-гениалният български поет, най-силният изразител на българския дух, българският Христос... Имам постинг за него, мисля, че го публикувах по Коледа... Светла вечер!...

Ето, още малко кураж и ще си призная, че лично за мен Ботев е библията за поезия.
Не само ортодоксалната. Универсалната библия. Там образи и думи, слово и дело, се сливат в един единствен знак - свобода. Сега тя ме връща в музейната стая на Каравеловия дом в родния ми град... Там, където стои печатарската машина, родила "Свобода" и "Независимост"... Докосната и от неговата ръка, пренесла през времето присъствието на апостолите на България, на Левски... Свободата на българските букви, неравноделният й ритъм, който владее хаоса, за всеки роден поет е именно Ботев. Осъзнато или не. Могъщо въздействие над времето! Надвременно... Ботевата яснота е символ веруюто на българското слово, спуснала се към сърцата ни, като мост през времето. Буквите са знаци на свобода. С радост ще прочета. Поздрави и хубава вечер!

Тук ми се иска да цитирам едно редче от друг голям, Николай Кънчев, който пише:
От гения не искай, а очаквай.
Ти ще ме разбереш, Наде!
Честит празник!

Хубаво е, че споменаваш Николай Кънчев. Мислих за него... Откакто пуснах този постинг.
Скъп приятел. Изключително почтен и мил... Голям поет!
Николай имаше страхопочит към всекиго, веднъж приемеше ли го като поет. Държа се дистанцирано до момента, в който прочете мое стихотворение. Хареса го и... станахме приятели. И до ден днешен не мога да разбера, защо на посветените на него Никулденски вечери на поезията, които Федя организира, колегите, някои мои връстници, все повтарят едно и също. Колко строг бил и как им се бил карал! Никога, ама никога Николай Кънчев не ми каза дума на пряко през годините, не ме погледна строго, а бях само на 28 като се запознахме. Със сигурност е виждал недостатъци и в държанието и в поезията ми. Само ме окуражаваше. Понякога имахме коренно различни мнения, спорехме. Тогава се усмихваше и ме наричаше "българската Жана д`Арк" - имах едно стихотворение... Даваше ми ръкописи на негови книги преди да видят бял свят - за мнение. На мен, хлапето. Още пазя последния ръкопис, който ми даде ...
Да, от гения можеш само да очакваш! Благодаря ти, че ми припомни. Твърдеше, че "вътрешната свобода не е на показ". И това:

"Постскриптум

На края на града,
където свършват къщите,
е манастирът.

На края на света,
където свършват думите,
е Словото."

(от втората му стихосбирка "Колкото синапеното зърно", 1968 година)

Този постинг се превърна в безкраен разговор за Поезията, за Словото... Започнахме от Христо Фотев - достигнахме до Христо Ботев... Поетичен ден!...

Стана спонтанно. Когато посветих стихотворението на Христо, в същия ден е станала и трагедията с майката на неговата внучка. Не знаех... Чак след като го публикувах тук, научих за този ужас от Аlexs. Сетих се за Николай Кънчев, и Влади заговори внезапно за него... Ето още един негов стих, който обичам:

"Всичко най-подир очиства се от всичко.
Думата без думи е самата дума.
Времето без дати е самото време.
Аз без личното си Аз самият аз съм."

(Из "Аз", "Със слънце на сърцето") - Николай Кънчев
Поетичен ден и на теб! Поздрави и ти благодаря за присъствието!