РИТУАЛНО

               на Силвия Плат

 

По древногръцки ритуал

Медея срещу Мойрите

ще тръгне –

живота да обгърне

в елипсата на смъртта -

гледец.

Медея срещу Мойрите,

които

накараха я

да се влюби,

накараха я

да убива,

накараха я

да провре

конец в иглата на съдбата

и нишката сама да скъса,

сърцето си да прободе.

Медея

иска да живее.

И срещу Мойрите

ще тръгне.

По древногръцки

ритуал.

25. 11. 2011.

ps Не съм от вещите в литературознанието. Но някак, не мога да остана безучастна към казаното за творчеството на Силвия Плат, чиято поезия ми става, все по-скъпа и близка, благодарение на вас, на вашия форум. Според мен, има два вида поети - онези, които митологизират и други, които се превръщат в мит. Това, условно делене, няма общо с качествата на една литература, по-скоро, засяга литературната действителност. Там, където е народната песен, безименното творческо начало, там някъде, застават и малцината поети, които са осъдени, или, на които е съдено да бъдат съизмерими с безименното творчество. Да бъдат мит. Не говоря за легализиране на мита, а за неговата първозданност. За митологизирането на една литература и на една литературна действителност, би могло да се пише дълго, но не това е моята идея. Иска ми се, да доуточня, че за Силвия Плат, може да са каже, че презира славата. Тя е за добро или за лошо, роден поет, от избраните. Тя не владее онази изисканост в изкуството да премълчава. Плат поема удивителния риск да бъде себе си. И без остатък премълчава себе си. Дистанцията й към всичко останало е вродена. Нека я наречем дистанция към видимото. Не познавам друг поет, който има така добра памет за всичко, което го засяга. Но и за всичко, което засяга човечеството. Там е необяснимата магия на Силвия Плат. Защото хората, не са само това, което са сами за себе си. Съществена част от тях е и паметта, копнежът по родова принадлежност. Плат минава и тази граница. Силвия Плат умира като японски самурай, като последната династична наследница на един отмиращ век. Векът на двете войни, който заключва пръстена на две хилядолетните ни копнежи и съмнения. Да, избраните презират славата. Но тя им принадлежи. И те й принадлежат, дори с всяка глътка въздух, да вървят срещу нея. Плат плува срещу течението, минава през себе си, живее отвъд. Приживе носи клеймо на непожизненост. Не я интересува, какви семки ще бъдат чоплени, нито, къде и по какво ще хвърляме техните люспи. Драконовите зъби са най-малкото в привидността на поетичното й битие. И нека не прозвучи цинично, но Силвия Плат се държи не като човек, който се лута и иска да бъде спасен. Не като човек, който губи време, защото няма водач. Нека спестим своите съжаления. Тя няма нужда да бъде спасена. Тя е самото спасение. В мига, в който напуска този свят, поезията й вече диша неравноделно и тахикардично своите вечни девет живота. Дали я разбираме или не - това може да е от полза единствено на нас. Тя е от родените водачи и "безобидното празнословие" не е част от нейния вървеж. Но понякога, нещо дребно в стиха й преобразява човек. Непредвидимо. И последиците са много по-внушителни от необузданото й въображение, от могъщите й метафори.
Неспокойството на Силвия Плат (защото ние я идентифицираме с нейната поезия) не преследва идеал, забулен в мъгла от неизвестност. За нея не важи твърдението, че е неуверена в истинността на видяното, чийто очертания се размиват някъде в мислите й. Нейната територия е невидяното. Там, където тя преминава забранени граници и чертае нови. През себе си. Тя вижда перфектно "другостта" в себе си. До степен, да бъде граница отвъд видимото.
Да, "мнозина са звани и малко избрани". Силвия Плат е жив, пълнокръвен мит. Провиден в себе си, жизнеутвърждаващ, пълнокръвен и дишащ. В нея няма показност. Има крещяща самота, която ние, далечните й съвременници, не можем да обозрем и в най-будните ни фантазии. Остава да я четем и препрочитаме внимателно. Защото, преди раждането на мита има една цяла, ненакърнима, но и легитимна митология. Фактологично населена от образи и думи, клинописно врязани в стиха й. Като много старо писмо.

(коментар във Форума на проф. Богдан Богданов - "Събитие и емпатия: "Лейди Лазар" на Силвия Плат" от Биляна Курташева)

 

Поздрав, Надя

Валя

Здравей, Валя! Да, поезията на Силвия Плат би могла. "Животът е по-безкраен от смъртта." Сърдечни поздрави!

С прекрасен стих и Силвия Плат . Да , тя би могла ...
Благодаря ти !

Здравей, Таня! Да, тя би могла. Титаничен поет. Това е Силвия Плат. Особено, нейната "Медея". Господ говори в поезията й, или според собствените й думи: "Писането е религиозен акт, то е състояние, реформиране, учене наново и повторно залюбване на хората и света такива, каквито са и каквито биха могли да бъдат." Благодаря ти.

Стремеж към края... Много, много силно! Поздравления!:)

Само силният дух може да тръгне срещу мойрите, а силния дух е духа на истинските поети.

НАДЯ, ТИ СИ НЕВЕРОЯТНА!
Поздрави и прегръдки!:)))

Здравей, Душке! Благодаря ти. Дано съм се докоснала до безсмъртния стремеж на Силвия Плат.

Здравей, Стефане! Това е поезия. Сърдечни поздрави!

Здравей, мила Ваня! Благодаря ти. Радостен ден!:)

мотивацията се превръща в страшно оръжие!

Да, би могло да бъде фатално. Силвия Плат прави три опита за самоубийство (през 10 години) и последният е общоприет за фатален. Но медночервените й коси възкръсват днес като огън от пожара на вечността. Тя, самата "Лейди Лазар". Тогава, мотивацията е с клеймо на единствена победа. Жизнеутвърждава. И колкото и абсурдно да звучи - династично възкръсва. Отвъд границата на възможното. Темата за мотивацията е дълбока вода с много вътрешна светлина разплискана в нея. Безбрежна! Благодаря ти, Христо.

Направих го отново.
На всеки девет години веднъж
успявам —–

Нещо като ходещо чудо, кожата ми
светла като нацистки абажур,
десният ми крак

преспапие,
лицето ми от черти е лишено, тънко
еврейско платно.

Отлепи салфетката.
O враже мой.
Ужасявам ли те? -

Носът, очните ябълки, пълният комплект от зъби,
киселият дъх
ще изчезнат само след ден.

Скоро, скоро плътта,
която могилата яде ще бъде
дом на моето тяло.

И аз усмихната жена.
съм само тридесет годишна.
И имам девет котешки живота.

Този живот е номер Три.
Що за смет
да изтребваш всяко десетилетие.

Той е хилядите влакънца
и тълпата, чупеща ядките.
Пробиваща си път

ме развива от ръцете до краката -
Големият стриптийз.
Господа и дами.

Това са моите ръце
Коленете ми.
Може да съм кожа и кости,

но пък съм съвсем, съвсем същата жена.
Бях на десет, когато се случи за пръв път.
Беше случайност.

Вторият път мислих
да издържа докрай и да не се върна никога вече.
Но се скрих.

Като в морска черупка.
А те звъняха ли звъняха
И като лепкави перли червеите от мен събираха.

Да умреш
е изкуство, като всичко останало.
И аз го умея чудесно.

Правя го така, все едно е като в ада.
Правя го така, все едно е реално.
Вероятно мога да го нарека мое призвание.

Да го направиш е лесно в стаята сам.
Да го направиш е лесно без движение.
Театрално е.

Да се върнеш в широкия ден.
На същото място, със същото лице, със същия грозен
вик на удивление:

„Това е чудо!“
Което ме поваля.
Иска се заплащане

за да видиш белезите ми, заплащане
за да чуеш сърцето ми -
то наистина тупти.

И се иска заплащане, много голямо заплащане
за дума или докосване
или за малко кръв,

за частица от косата или одеждите ми.
Така, така, Хер Доктор
Така, Хер Враг.

Аз съм Вашия опус,
Аз съм Вашето скъпо,
от чисто злато дете,

което топи се до крясък.
Въртя се и горя.
Не се съмнявайте, че подценявам Вашата загриженост.

Пепел, пепел -
Ръчкате и бъркате.
Плът, кости, няма нищо там -

Торта от сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба.

Хер Господи, Хер Луцифер
Пазете се.
Пазете се.

С косите си рижи
от пепелта се аз надигам
и хората като въздуха изяждам.

Но малцина имат куража да кажат: " Аз решавам." И да вземат живота - безкраен в своето случване - в ръцете си.
Поздравления, мила Наде, за силното стихотворение! Много ми хареса, особено стиховете:
накараха я
да провре
конец в иглата на съдбата
и нишката сама да скъса,
Хубава да е вечерта ти, Наде! :)

Да, Мойрите, с главна буква. Поне самоиронията все още ни принадлежи. Медея е по-силна от троичността на мойрите. Плат прекрачва триизмерността на словото по уникален начин. Тя е родена свободна. С онази особена нейна паралелност на образи и думи, която изкривява пространството в животворящи светове. Неподвластни никому. Хубава вечер, скъпа Megg!:)

със силна воля да защити себе си, любовта, живота. Много титаничен стих, Надежда, днес е особен ден - дано това е причината за словото ти.
Хубава петъчна вечер!:)))

Здравей, Bven!:) Благодаря ти. Понякога словото е достатъчна причина. Един от онези дни.:)
Да, Силвия Плат е силна жена. Тя умира като японски самурай. Като наследник на безсмъртна династия. Тогава, когато Словото й започва свой, автономно легитимен от прахта на времето живот. Самородно му вдъхва душа. Една от най-големите поетеси, които човечеството е имало. Хубава петъчна вечер и от мен, мила Bven!:)

"БРЯСТ


На Рут Фейнлайт

Познавам дъното, казва тя. Познавам го с огромния си отвесен
корен
Ти от това се страхуваш.
Аз не се страхувам - била съм там.

Морето ли е шумът, който чуваш в мен,
неговите недоволства?
Или гласът на нищото, който беше лудостта ти?

Любовта е сянка.
Как лежиш и плачеш след нея.
Чуй - ето копитата й - избягала е, като жребец.

Цяла нощ ще препускам така, устремено,
докато главата ти стане на камък, възглавницата ти малка
морава.
Отеквайки, отеквайки.

Или да ти донеса звука на отровите?
Тази огромна тишина е дъжд сега.
А това е плодът му - тенекиенобял, като арсеник.

Изстрадах зверствата на залезите.
Обгорени до корен,
червените ми влакънца пламтят и не помръдват, една ръка от
жици.

Сега се разпадам на парчета, които политат наоколо като трески.
Вятър от такава ярост
няма да допусне свидетели - трябва да крещя.

Луната, също, е безмилостна - ще ме влачи
жестоко, оставайки без успех.
Сиянието й ме поразява. Или може би аз съм я уловила.

Ще я пусна да си ходи. Ще я пусна да си ходи.
Смалена и плоска, като след основна операция.
Как лошите ти сънища ме обладават и даряват.

Обитава ме вик.
Вечер той излита
като търси, с кукичките си, нещо, което да обича.

Ужасена съм от това тъмно същество,
което спи в мен;
цял ден усещам леките му, пухести премятания, злобата му.

Облаци минават и се разпръскват.
Нима това са лицата на любовта, тези бледи безвъзвратности?
И за това ли тревожа сърцето си?

Неспособна съм на повече знание.
Какво е това, това лице
така убийствено в примката от клони? -

Неговата змийско-отровна целувка.
Тя вкаменява волята. Това са усамотените, бавни грешки,
Които убиват, които убиват, които убиват."

СИЛВИЯ ПЛАТ

(Рут е също писателка. Съпруга на Алън Силитоу)

Надя, представяла ли си си поезията си като спусък? Или като ключа на лампата, който, като натиснеш, плисва светлина? Ей така те усетих този път. Включи една на пръв поглед нелогична комбинация от образи. Но само на пръв поглед!

Силвия Плат сама по себе си е титан, който щеш не щещ, ти създава образи. И отгоре като втори пласт Медея, която винаги ми напомня за потресаващата картина на Дьолакроа, а най-отгоре изплува образът на Цветана Манева. Докато играеше в Пловдивския театър, още като дете, я гледах в постановката на Любен Гройс и образът й ме преследва дълго, с години. Видях я във велико страдание, което не беше просто образ, на онази сцена тя БЕШЕ Медея.

Такива ми ти работи, причинени от твоето стихотворение-спусък - цял колаж стана, 3D :)

Здравей, Чайче, благодаря за споделеното. Харесвам Цветана Манева. Колкото за спусъка - да, имам едно кратко стихотворение. "Изстрел в мъгла":

ИЗСТРЕЛ В МЪГЛА

Нощта е вън.
Но може би съм в нея.
В утробата безнога
на Мъглата.
Мъглата може би
съм аз самата...
И някой стреля.

Старо е. Сега си спомних онова стихотворение на Далчев "Ангелът на Шартър":

"Не искам състрадание от хората!
аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец."

Колко различна е Плат. Да, тя е титанична. Една от митичните фигури на световната литература. Невероятен поет. Цезар на поезията. И умира като Цезар, за да живее вечно. Ритуално минава Рубикона на собственото си слово и очертава граница на безсмъртие в Слово. Неприкосновена. И много нейна. Там, където свършва животът й, поезията й вече живее и диша дълбоко и ритмично вечен живот. Колко много ни дава тя. Тепърва ще я разбираме. Това нейно отмерено и необозримо кръводарителство.
Благодаря ти сърдечно за прочита, Чайче! Да, само на пръв поглед са нелогични.:) Силвия Плат е Медея на отминалия век. И не само в литературата. Той ще бъде запомнен и като век на две световни войни. Лека вечер и до скоро!

И благодара за този цитат :"Писането е религиозен акт, то е състояние, реформиране, учене наново и повторно залюбване на хората и света такива, каквито са и каквито биха могли да бъдат."
И не само за него!;)
Прегръдки!:)

Щастлива съм, че ми гостуваш.:) Нека те поздравя с едно стихотворение от Силвия Плат, което прочетох вчера и особено ми хареса:

"Зимни дървеса

Силвия Плат

Влажните мастила на зората изпускат бавно своето синьо.
Върху попивателната хартия на мъглата дърветата
приличат на ботаническа драсканица.
Спомените растат, пръстен след пръстен,
серия от сватби.
Незнаейки нито аборти, нито как да са кучки,
по-лоялни от жените,
те израстват без никакво усилие!
Вкусвайки ветровете, които са без крака,
с кръст дълбоко в историята –
гъмжилка от крила, световъртеж от картината на другите светове.
При това, те са Леди.
О, майко на листата и сладостта,
чии са тези пиети?
Сенките на гривяците пеят, но не облекчават нищо."

превод: Йордан Ефтимов

Чета твоя "Виртуален роман" и непременно ще напиша нещо. Бъдещото, не, настоящото, е в ръцете на "третата литература". Искаме или не, независимо от нас, тя неусетно и спонтанно "ни измисля".:) Прегръщам те!

Мисля, че романът ще ти хареса - съдейки по твоето себе/свето усещане!:)

А какво разбираш под,, трета литература,,? /а също и първа, и втора?;)/
Прегръдки, Надя - ще ти стана чест гост тук!:)

Поздравления за стиха, Наде!
Б.

Здравей, извини ме, че чак сега отговарям - там, където бях, нямам компютър. Все още.:) Не се съмнявам, че ще ми хареса. "Третата литература" е това, за което ти пишеш - виртуалната реалност. Може да погледнеш разговора ми със семиотика проф. Винфрид Ньот. Имахме един малък спор с него и той се оказа прав, разбира се. Много скоро след това, открих този скромен поетичен блог. И... потънах във "виртуален роман".:) Сърдечни поздрави и до скоро!

Здравей, Борисе! Благодаря ти. Извини ме, че отговарям чак сега. Радвам се, че поспря при мен. Поздрави и всичко най-добро от сърце!

харесва ми как приемате Силвия Плат, макар и аз да не мога да я чета - защото се надига в мен яростта срещу онази общност, която я остави да стигне до дъното на депресията - призрачни сенки на хора сред сухите клони в мъглата... може би някой ден ще й напиша приказка - вградената в синьото утро на ботаническа драсканица, осъдена да бъде себе си през цялото време на живота си, разбрала колко е жестоко бъдещето...

Здравей, Шехерезада, благодаря за това. Вярвам, че ще напишеш една от твоите приказки за Силвия Плат. Късно я открих за себе си, но навреме. Да, онези "призрачни сенки на хора", които засилват зловещата, ужасяваща, крещяща самотност, която тя в достатъчност е имала. Дръпват се, сякаш е прокажена. Безръки, понесли вместо сърце своя хляб и прикътали своето зрелище. Безгръбначни, така добри, така запълващи уютните си ниши. Повярвали си, ама много си повярвали. В някакво присъствие, така преливащи от себедоволност, така завършени. Идва ми да изкрещя:

Господи, дари ни
с твоето презрение!
Иначе, какво
ще остане от нас
низшите духом -
съвършено низши!

Какво ще остане?! Тези дни мислих за Пеньо Пенев. Но това е цяла книга. И сега ми идват наум думите на френската актриса Изабел Юпер: "В историческите персонажи трябва да се внасят много лични неща, защото обикновено за тях се знае твърде малко."

Опасявам се, че за Силвия Плат "се знае". Почти нищо. Благодаря ти.

Здравей, великолепен духовен тунел отвори с този постинг!А последният ми превод се дължи на теб!

Здравей, Лили! Толкова ти благодаря. Последният ти превод на "Ариел" е така близко до нея. Наистина, все едно е българка и го и писала на български. Преди малко, в другия ми блог, цитирах Николай Кънчев:

"Моят стих разговаря на български с всички народи
по земята, където безсмъртниче нека цъфти!"

Като благослов. Поезията на Силвия Плат също е благослов, защото, както казва Николай Кънчев:

"Ако аз не говоря и ти не говориш,
този свят ще се пръсне на две безсловесен."

Ти си истински ценител на словесната сила и магичност! Като ученичка и после в yниверситета обожавах Николай Кънчев, с неговите стихове заминах за Свищов и там се запознах с него...и сега просто откривам, колко дълбоко е заседнал в мен. Силвия Плат също ми е близка, като усещане. Не претендирам, че преводът ми е добър, просто споделих радостта си от проникването в един друг свят.

Аз ти благодаря, Лили! Превеждала съм и мога да кажа, че преводът ти е силен. Ще е ценно да споделиш за срещата ти с Николай. Аз бях твърде млада, за да разбера стихията на поезията му. Още уча.

"Аз,
толкова самотен,
че още малко и ще съм вселена."

Колко близко е усещането до мирозданието на Силвия Плат!
И същевременно колко различно:

"Аз съм вятърът.
Спете спокойно."

Благодаря ти от сърце. Ефирни сънища, Лили!

За мен срещата с Николай Кънчев бе в пресечна точка с извънвремието и духовната емиграция на нашето опоскано поколение... Той бе не само различен, успя да ми даде надежда, че поезията в България има бъдеще, че не е съставена от лозунги и обръщане опакото на душата за обществена употреба. За моя радост той ми отвори очите да виждам и да мисля за развитието на образите, свързани в триадата - битие, дух, съзнание, извън времето и въпреки него. И всичко стана докато четях неговите стихове

Благодаря за споделеното, Лили. Това е. Николай Кънчев успяваше да дава надежда на онези, които бяха изгнаници в собствената си родина. И продължава да дава надежда на онези българи, които продължават да бъдат "духовни емигранти" тук и сега. Още в първата си книга "Присъствие", във "Ван Гог" възкликва:

"Безкрайно е жестока участта
да имаш дарба!"

И друго:

"Ще заудрям въздуха,
ще лая
срещу всичко, тясно възприето,

Лудостта ще ми даде безкрая
да си разпростра сърцето!"

Да, триадата, за която говориш в поезията му, осветява и пречупва могъщите космични светлини и измерения по съвършено друг начин. "Със слънце на сърцето":

"Този човек не съм аз.
Този човек не си ти.
Този човек сме и двамата."

За да възкликне във "Време":

"Обърнал гръб на всички историци,
не съм с лице към никакви пророци.
Сега съм в постоянно настояще
и времето - какво? - не съществува."

И все пак, той си остана неразбран напълно, дори от нас, идващите след него, за да възкликне в "Присъствие":

"Така ми трябва светлина,
че аз благодаря за нея,
дори на вълчите очи!"

Ще продължаваме да четем тези стихове, Лили. Във времето на нашата триделност и извънвременно. Светъл ден!