СЪВЪРШЕНО АВТЕНТИЧЕН

 

- Христо, кажи ми нещо за приятелството ти със съседа на Александър Геров – Иван Пейчев...

- Иван Пейчев и Анна Пейчева... Това беше най-щастливия период в живота ми. Това бяха 10 години. Тогава ги написах тия неща. Беше време на странстване... Академията... Аз съм осиновения син на Иван Пейчев и Анна Кирова Кънчева – Пейчева. Да не забравяме, че тя е внучка на Кирил Кънчев – последният иконописец на България, племенница на големия художник Стефан Кънчев... Чувала ли си?

- Да, чувала съм.

- А чувала ли си това:

                                ... Берачът, плодове понесъл,

                                    пастирът, който с дълъг вик

                                    стадата заблудени търси,

                                    усамотеният старик,

                                    заплел рогозка с тънки пръсти

                                    и завладяното момиче

                                    в напев несдържано ритмичен...

Това са стотици стихове. Само това помня.

- Помниш ли първият поет, който най-силно те впечатли?

- Може би Дебелянов.

- С първата ти стихосбирка ли те приеха в Съюза на писателите?

- Да. Приеха ме с първата книга – тук, в София. Връчиха ми и втора награда за поезия. Имахме среща с Ламар, който бе член на Управителния съвет и дойде да ми съобщи това. В кафенето. Бяхме заедно с Георги Марков, който тогава ми зададе въпроса: “Защо се радваш, че си член на Съюза на писателите?” Казах му: “Това е най-сигурната защита срещу милицията. Писна ми от бургаската милиция.” Той ме цитира в една книга... На другия ден тръгнахме заедно за Бургас. Тогава се разделях със съпругата си. Първата. И още като слизахме на гарата се появи милицията – “Буф!”

-Защо?

-Ами те си знаеха... Полковник Владимиров. После като ме виждаше, си навеждаше главата. Уволниха го отдавна. Един убиец...

- Помогна ли ти някой за първата книга?

- Никой не ми помогна. Ние бяхме тогава един сериозен екип в Бургас. Кръстьо Станишев, Кольо Инджов, Иван Теофилов... Мои приятели. Рисувах много, пишех като на шега. Кръстьо Станишев ме предизвикваше. Така, на съревнование. Исках да му докажа, че съм по-добър от него не само в рисуването. И му го доказах по един зловещ начин.

- Защо “зловещ”?

- Аз го запознах със сегашната му жена – Екатерина. След това Кольо Инджов го запознах с Наташа, първата му жена, много красиво същество. Последната е рускиня, а той сега е главен редактор на “Литературен фронт”. Преди, като зам. главен редактор в сп. “Отечество”, Кольо пусна част от моята “Поема за свободата”. И ми я донесе, публикувана. Зарадвах се, защото в момента я правех:

                                       “По-съвършена от невинното ни детство

                                         не се приема и предава тя в наследство...”

Свободата... И чета: “Тя се приема и предава” – “Тя” с главно “Т” “в наследство”!? Попитах го: “Това какво е бе?”. “Коректурна грешка.” Казах му: “Не е възможно. Ти си го направил. Вие със Станка сте го направили”. (Станка Пенчева беше редактор на поезия). Той – заместник главен редактор. Погледна ме виновно: “А бе, Христо, как да пуснем “не се приема и предава тя в наследство”?... Броят е за Априлското въстание.” Имаше някаква годишнина. Нищо не можех да направя. Вместо да вдигна скандал, да го цапна, той ми затвори устата с две водки. И нищо... Разказа го по един нелеп начин. И какво трябваше да направя? Трябваше да го огорча...

- Често ли си имал подобни огорчения?

- Да. Имах изчезване на ръкописи в издателство “Български писател”. Разбира се, нямаше никакви коректури. Това е огорчението. Като си отворя книгите. В “Народна младеж” – същото. Цели пасажи от стиховете на един автор попадат в книгите на друг. Те паралелно ги набират и... так, так... Смятай, как работят. Това показва, че хората, които правят книги нямат отношение към това. Имам предвид редактори, коректори... Моят редактор беше Емил Рупел. Какъв редактор! Аз си бях редактор. Аз трябваше да бъда там, на машините. Един поет трябва сам да си прави книгите. Чичо Лальо, Ламар, сам си правеше книгите. Разбираш ли? Сами ще си ги издаваме. Ще ги подаряваме. Помниш ли параклиса в Созопол, за който говорихме? Там бях с дъщеря си, с Марийка. Тя беше малка, 4 годишна. Излизаше от печат нова стихосбирка. Имаше четене и книгата свърши буквално за минути. Хората се редяха на опашка... Тогава дотича Марийка: “- Обади се каката. Веднага ще донесе книгите!”... И каката ги донесе. Почнахме да ги подаряваме. С автограф. Беше много хубаво. В църква продават ли се книги? Грехота е. Викам: “Марийке, ще изгоним търговците от храма.” На другия ден дължах 260 лв. Намерих ги аз. Досьо Досето и Недялко  донесе... Тогава ме заболя сърцето. Такива скъпи – 1лв. 10 едната. Плащаш ги 300 парчета.

- Искам да знам нещо за началото... Поетичното начало.

- Помня първото напечатано стихотворение. Бях бригадир на национален обект Босна – Вилица – Странджа. Копаехме един път – 12 км., за да изсекат гората след това партийците. Комунистите да я изсекат за стотинки. Публикувано бе в “Черноморски фронт”. От 12 куплета излязоха 4. Беше много странно да си видя името. Аз, Христо, син на Фоти Тодоров. Това е името на баща ми. Иначе съм Константинов по прадядо... А първото написано стихотворение не го помня. Бях 12 годишен. Сигурно е било като на шега, като на игра. Такъв момент е продължителен... Защото, какво е нужно да се напише стихотворение? Лист хартия от ученическа тетрадка и молив. Нямаше химикалки. Тогава имаше мастилници. Ужасно нещо.

- После как виждаше името си?

- После името престава да ти принадлежи. Този момент е много опасен.

- Престава да ти принадлежи? Съвсем?

- Преставаш да бъдеш анонимен, което е лошо.

- Защо лошо?

- Лошо е... Не е хигиенично. Ще го усетиш ти по-късно.

- Щом това да бъдеш поет не е хигиенично, има ли нещо по-хигиенично?

- Всеки може да ти зададе въпроса: “Ей, ти, защо така? Защо изрече това нещо? Защо направи това?” Някои го задават в упор и в упор не само въпроси, а и нещо друго.

- Е, да, но малко хора са като теб, много малко. Все едно целия си стих, поезия. Как стана така?...

- Мене хората много ми влияят. Аз съм непрекъснато под нечие влияние... В  нашата литература, в нашата критика не се говори сериозно за влиянието. Хората, които трябва да мислят за тези неща, не мислят. За благотворното влияние... Как можеш да бъдеш съвършено автентичен, когато живееш сред хора, които обичаш, приемаш, ненавиждаш и пак приемаш... Живееш, където си влюбен в тия хора непрекъснато... Мъже, жени и деца... Това е прекрасна история! И как можеш да претендираш за автентичност? Аз не мога.

                                                                         / Продължава .../

                                       

                                                       

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                  

 

публикация... че и "модерна" за блог.бг ;)
Благодаря! Чакам с нетърпение продължението.

а продължението и аз очаквам с нетърпение.

С интерес прочетох постнига!
Поздрави и от мен!

Хубава вечер от мен!

Пред Христо трябва да се коленичи,... даде ни много от себе си, като че ли всичко!

голям Поет! Посветил съм му няколко стихотворения. Прекланям му се!

Помня, в едно от последните му интервюта по телевизията, на въпроса "Какво ще кажете на враговете си", отговори: "Аз нямам врагове" и се усмихна... Кеворкян настояваше. Мълча дълго:
"Тези, които смятат, че са ми врагове..., да са живи и здрави!"...
"А какво ще пожелаете на приятелите Ви?"
"Да бъдат! Много повече от това, да са живи и здрави."

Ще се радвам да прочета нещо твое, посветено на него.

правило ми е впечатление, връзката, взаимността, близкото отношение към думите и морето...Иван Пейчев открих преди пет години, Христо Фотев чета от 15 годишна, при мен дойдоха в обратен ред и виждах връзката в стихосложението, като бавна вълна която се разказва на слънцето, но не знаех подробности
благодаря за авентичността

Всъщност, Христо е най-автентичния от приятелите ми. До ден днешен. Толкова автентичен, че приживе не можах да му посветя ред, нито да пиша или говоря за него. Избягвах да ни снимат заедно. Веднъж, както си приказвахме у тях, съпругата му, Вили, настоя да записваме разговорите си... Ей така, на шега стана. Всички благоговееха пред него. Без изключения. Говоря за ярките таланти, за хората, които взаимно се отблъскваха, но правеха тази литература... Разбира се, имаше не безизвестни и днес имена, които откровено го мразеха и не можеха да му простят, че е толкова обичан. Дори моряците от пристанищата - примерно в Созопол, го знаеха наизуст... Христо живееше в легендата за себе си и като всяка истинска легенда, той продължава да принадлежи единствено на себе си.

Благодаря ти, че ми напомни за Фотев...
Бях го оставила някъде в отдъхващите от възхитата спомени...
Сега отново заповтарях:
"Аз съм целият в твойто начало
обещало ти щедро света,
в окриленото - твоето тяло
тъй далече сега от смъртта.
Да си целияж в свойто начало
и в самото сърце на света,
с окрилено от въздуха тяло
и на стъпка почти от смъртта.
В любовта да си целия - както
си до болка в нощта - и в нощта..."

Майка ми ми подари една малка стихосбирка на Фотев на 20тия ми рожден ден. Така запомних - и рожд. си ден и хубавото хожелание на майка ми, написано елегантно на страница Първа:
"Не на площадите, а в наште души
Тя, Свободата,се изгражда и руши."

Благодаря ти за спомена, Надежда!

Поздрави!

само чрез думите - автентичен, естествен и неповторим; много е трудно да бъдеш такъв човек, благородник в душата

В него нямаше притворство, дребнавости... Но нямаше и компромиси. Беше открит като дете, но можеше да бъде строг, категоричен, без да е жесток. Приятели са ми разказвали, как през ноември, през нощта, в най-голямата буря в морето, се обзалага на бас, че ще скочи от Бургаския мост. И то не с кой да е, а с един от най-опитните моряци в залива. "Може да си Фотев, но не можеш някои неща..." Стигнали до моста. Христо спокойно се съблякъл и... скочил, въпреки молбите на моряка, Иван Черния и останалите приятели... Вече го били отписали, като излезнал. От него помня, че морето е най-опасно не в буря, а когато е тихо и съвършено гладко.

Сякаш за пръв път чета този стих, благодарение на твоя спомен...

"Аз съм целият в твойто начало
обещало ти щедро света,
в окриленото - твоето тяло
тъй далече сега от смъртта.
Да си целияж в свойто начало
и в самото сърце на света,
с окрилено от въздуха тяло
и на стъпка почти от смъртта.
В любовта да си целия - както
си до болка в нощта - и в нощта..."

"Не на площадите, а в наште души
Тя, Свободата,се изгражда и руши."

Възхитително!
Благодаря ти много!

Благодаря, че се отби. Поздрави морето от мен...

"Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.

И толкова далечно - като теб."
цитирах по памет
Благодаря ти!

"Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие."

Паметта ти е по-силна от случайната прилика, cvetnica!

това интервю е истински артефакт!

Вили и аз ти благодаря за словото на Христо, посветено на Иван Пейчев! Не го бях чела, важно е за всички ни.
Този разговор с Христо, който моята скъпа приятелка, съпругата на Хрито - Виолета, настоя да запишем, е публикуван и в сборник, посветен на Христо. Има и продължение, което не е публикувно никъде. Сега съм далеч от България, а и моята книга я подарих на Вили, разбира се. Но надявам се, още да не е напълно изчерпана.
Ето и кратка анотация: "Христо Фотев в българската литература и култура. Изследвания, статии, есета. Библиотека “Личности” - книга пета. Съставител Пламен Дойнов. Изд. "Кралица Маб", Департамент "Нова българистика" на НБУ, С., 2010.
Изданието е спечелило конкурс на Национален фонд „Култура”.
Изданието се публикува в рамките на научноизследователската програма "Литературата на Народна република България (1946–1990)", реализирана от департамент “Нова българистика” на Нов български университет.
Христо Фотев (1934–2002) е онази фигура сред българските автори, съсредоточаваща всекидневните и високите представи за Поета – артистичен и непрактичен, осенен бохем и маг на словото, възторжен владетел на кръчми и на думи. След началото на ХХІ век мястото на Христо Фотев в алтернативния канон от епохата на НРБ изглежда трудно накърнимо. Езиковата мощ на неговото творчество продължава както да преназовава и прояснява литературната история от 60-те години на ХХ век до днес, така и да чертае следващите посоки на българското поетическо писане. Този сборник е пръв опит за колективен критически портрет на един от най-влиятелните български поети, може би най-магнетичният."
Сърдечни поздрави, радвам се, че се срещнахме и тук!

Страхотно интервю! БРАВО!!!

Благодаря ти сърдечно, Васко. Благодарна съм, че се срещнахме с Христо, че станахме приятели, че го приех за мой учител в поезията и в живота, че именно той стана редактор на втората ми поетична книга и написа предговор за нея - това не са случайни неща. Той обичаше да казва: "Няма нищо случайно". Не бързах да го срещна през годините, не го търсих, както много млади поети тогава и сега постъпват. Знаех, че ще го срещна един ден. И когато това се случи, казах: "Знаех, че ще те срещна." :) Той дълго мълча, Христо не говореше много, после каза: "Отгоре иде тя..." и се усмихна. Мой учител!