*   *   *

"Памет няма само
нашето бъдеще"

              Георги Трифонов

Знам, няма памет
бъдещето наше.
Самоуверено вървим.
Ноември е...
Бездънни чаши
ще надживеят
своята предметност.
Илюзията за предмет,
за да възвърнат
тъй независимо
от нас, грънчарите,
забравили
за същността.
Все по без памет
за насъщността...
Ще кацне тихо
вятър син
и сенки от листа
ще разпилее
над някакво
Момиченце
Самотно.
И сенки от цветя
тъй странно пъстри
от кръв и приказност
проникнати.
Тогава
ще възкръсне
Палечка.
И ще познае
Андерсен.


http://bnt.bg/bg/news/view/54280/pochina_hudojnikyt_georgi_trifonov


   

Сякаш съм над дните си



Планината слиза пак по козите пътеки



Въпреки да дишат с изтощени дробове

скалите

превъзмогнати от алпинисти

уплахът от висините

чрез успехите

на властимеющи



не се стопява



Иска ми се

без небрежност да ме ръководи



да принадлежа на всичко и на всички извън мене



Никакви следи не ще оставят

Стъпки от епоха на посредственост



Изживей живота си като въздишката на птица

Въздухът е притежание на всички живи



Изгради вселена

или полоса за полет



Следвай времето спокойно

Сякаш си постигнал дните си



Въпреки че

Пътищата непрестанно сменят хоризонти



И докато кажеш добър вечер на звездите

изгревът ще те е застигнал



Като пожелание за щастие

след нощ разкрил



Апокрифи на вдовица

...Бездънни чаши
ще надживеят
своята предметност...
Памет няма само нащето бъдеще ... Развълнува ме ,Надя , ще помълча .

Съжалявам...

Светла му памет.

Мисля, че е щастлив там- горе...
Когато стихове му посвещават.
Б.

Лека му пръст на човека!...

За приятелите, Георги Трифонов е жив ...
В едно от последните интервюта, на въпроса:
"- На какво останахте верен?" , отговори:
"- Винаги съм верен на себе си, на своите принципи, на истината, доброто, вечните ценности и добродетели. Щом съм жив, значи съм щастлив." И на следващия:
"- Кое е най-тъжното събитие в живота ви?" -
"- Много е тъжно да го разказвам... (разплаква се). Загубих детето си."

Светла памет на един от най-скъпите на сърцето ми приятели ... Сега Георги е при първия си син, Васко, който напусна този свят 20 годишен. Поклон пред паметта му!

ВЪПРЕКИ

Ето ме
По-стар от моите мъртви
Напуснат от опиянението на илюзиите -
По-ненужни от всичко, което бе нужно:
Да се надяваме,
Да вярваме,
Да продължаваме...

/Каква компенсация да търсим
От спомена,
След като сме загърбили дори очарованието
От него?/

Ето ме,
Ето ме, Господи!

Сам в преизподня, сътворена от мене си.
Още ли съм човек или подобие?

Защо се усмихвате подозрително!
Кой знае какво точно
може да се случи.

Може би предстоят
По-хубави дни.
Без
Ежедневната безпомощност.

Времето невинаги е безпощадно.


Георги Трифонов

/Из бъдещата книга "В пътеводител на мечтател"/

Благодаря ти, Nikodima! ИК "Жанет 45", Божана Апостолова, подготвя за печат осмата стихосбирка на художника - "В пътеводител на мечтател":

"Като турист обхождащ непрестанно
непостигнати обекти

Остров в дъното на дните търся -
Оправдание, че някому съм нужен ...

Виолончелото отдавна е преминало
първоначалните солфежи и уроци

Но отдавна спрях да свиря
Предпочитам да се занимавам
с нещо друго

Без да съм отдаден на природата
преживявам всичките й прелести

И през сезоните прегръщам
Жеги и зиморничавост
Едновременно

Без да осъзнавам поне малко и частично
Кръвообращенията на природата

Но не мога да се върна
В първия си ден на влюбване."

Георги Трифонов

Благодаря ти, Таничка! Ти имаше невероятен постинг от 14. 01. за Георги Трифонов. С последните му стихове, които излезнаха в "Труд"... Беше силен цикъл. "Живея във века на Брьогел"...Приживе, винаги му казвах през годините, че първо е художник, после поет. Имало е случаи да не ми говори за това. Но след онзи цикъл в "Труд", разбрах, че греша. Силни редове ...


С НАМЕТАЛО НА ВЪЗКРЪСНАЛ


Времето за посетители
захвърли ключ в небитието
За някои стана безсмислено да ме
посещават
след като вече разбраха че ще оздравея
Други ми се разсърдиха като на лъжец
който ги е подвел че си отива
А старецът от съседната стая тази нощ
си отиде завинаги
Синът-придружител като в класическа
драма извика:
“Папа! Папа!”
наруга всички лекари по света
после с достойнство
завърза върху себе си златните верижки
на своята представителност
и се втурна да подготвя
най-тържественото погребение
за любопитството на света:
“О, Папа! Папа!,
Некадърните лекари нямат
понятие за вечността!...”
Някак си ми стана безкрайно спокойно
Сякаш съседът бе свършил моята работа
И моят последен ритуал се отложи за
неопределено време
Когато все по-малко посетители
ще си спомнят за захвърления ключ
в небитието
и още по-малко ще са
излишните посетители
които идват за да засвидетелстват себе си
без това да е някому нужно...
Сякаш тиктаканията на часовниците
никога не са съществували
или пък изобщо не сме разбирали
с какво се измерва собственото ни време
Скакалецът до надгробния кръст
ще се прекръсти с прозрачни криле
Тичинките на цветята
и стръкчетата трева
ще поникнат като знаци от реквием
над последно убежище
Все пак
моят ритуал се отложи за неопределено
време...
Неопределено ...
Не завинаги ...
Някои от вас ще ме посетят
все пак
Когато му дойде времето ...
Днес ще изляза на разходка със себе си
до оградата на белодробната клиника
С надежда
след няколко забранени цигари
да срещна случайно преминаващ познат
който не е чувал за мене наскоро за мене
но ще премине точно от тук
с предчувствие за приятелска раздумка
след работната седмица.

Георги Трифонов

Лека му пръст!
А вие го помнете, така ще е жив още дълго...
В моите спомени ще остане с фантастичния проект за храма Успение Богородично.

Думи.хубави думи..тъжен повод..прераждане!!!

Светлина по пътя на душата му...

Поклон пред паметта му....

Бог да го прости, светъл път нагоре! Той си беше станал почти безплътен, само очите му горяха неугасимо... Сбогом, маестро!

Отиде си на 63, Ели! Бог да го прости ...

Един от вечните художници на България, Влади... Светла да е паметта му!

Това е старо стихотворение, Борисе. Познавам Георги, вечна му памет, отдавна. Беше взаимно. Това приятелство ... Бог да го прости!

Лека му пръст, Марине! Утре ще го изпратим...

Чайче, толкова съжалявам! Много тежка загуба. Която тепърва ще осъзнаваме... Скъп приятел. Добре, че миналата събота го видях за мъничко. За последно.

Думите са стари, Дориан. Това остана... Думите .

Благодаря ти, Славче! Дай Боже... Светъл да е пътят му!

Вечна да е паметта му, Светле!

Винаги си беше такъв, Тили. Георги винаги беше повече дух, отколкото друго присъствие. Отиде си какъвто си беше. С неизменната цигара в ръка, въпреки кислородния апарат в къщи, с неизменната чаша водка в ръка. Откакто загуби сина си, Васко, Бог да го прости!, не се щадеше. Беше страдалец. Самотен... И много горд човек. Един от най-големите художници, които България е имала. Бог да го прости!

"Отвъд часовете


В памет на Влади Владигеров


След няколко телефонни договаряния
на часове за срещи
в недоремонтирания апартамент
цигуларят получи инсулт
и по пътя към светлината отиде на среща отвъд часовете
Цигулката с лък като стрък от тръстика
сподели с огледалото
че вече няма с кого да пътува
Никога вече
Всеки ден си отиват приятели и познати
Жените които обичах не ми се обаждат
Момичетата които съм пренебрегвал
или преследвал безплодно
а те са бягали като “кокошки пред петел”
сега непотребно ми се обясняват в любов
наподобяваща идолопоклонство
Никой не знае кой и кога
Колкото и да говоря за смъртта
като с познайница
Въпреки страха от нейните капани
някак си съм неин пленник
И след като все още дишам
В общежитието пълно с непознати
обитатели или нашественици
преживявам себе си напълно изоставен
Все по-сам
Вече имам много време за себе си
Но все по-малко себе си"

Георги Трифонов

ПОДХОДЯЩА ШАПКА

шапка с клепнали уши нахлупил
сякаш че отивам при Холбайн
да му позирам
за Еразъм Ротердамски
колкото и хубаво да знаем
с колко люти студове може да ни изненада
зимата
винаги ни сварва неподготвени
тъй с изтъркани от лятото обувки влязох в провинциално магазинче
за да се сдобия с шапка
като че ще ходя да позирам
вместо Еразъм
сякаш неподходящ съм се оказал
да съм себе си във свойто време
днес снегът вали
като в платно на Брьогел
и се провира
между плетеницата от клони
за пореден пир със враните
тънки хрътки препикават
неотъпкан сняг
в градината
но дори за вечност неподготвен
щом случайността ме е дарила щедро
с подходяща шапка
може би ще преживея тази зима някак си
както и Еразъм
някак си е доживял
до днешно време

Георги Трифонов

Поклон!

Или, отиде си един български художник и артист, но остава в сърцата ни... Когато си отива скъп приятел, сроден дух, и ние някак тръгваме с него, животът ни обеднява..., свършва, оголва се...
А после го продължаваме и той нас, по неведомите пътища на Духа... Светла да е паметта му!

Поклон и нека светла да е паметта му!

Вечна да е паметта му, мила Ася ...

Ще остана с предчувствие само...
за една раздумка...

Поклон !

"Слънце,
удавено в кладенец,
сбогом!

в дома на чувствата
и чувствата ми са самотни
щом там те няма

как да стигна
до теб? -
ти вече си друга

умират и щастливи:
животът е за всички
неуспех

(на моя син Борис)
като Палечко малък,
а изпълваш изцяло
всичко бъдещо и след мене

паяжина - дъжд
в ухото на нощта,
чуваш ли сънища?

въобразих си,
че си ангел:
за това ли отлиташ?

без чувство за вина
ще си отида:
обичах те - това е всичко

няма да си отидеш
никога вече,
защото си спомен

потърси ме
въпреки вините ми:
в прошката ти ще възкръсна

(преди да съмне
в Гетсиманската градина)

защо ме изоставиха, Господи,
най-преданите приятели?
търся в себе си своя предател"

Георги Трифонов

(Из "Ехо от сенки" 2004)

Много рано му беше!!!

Да, Лили, беше рано. Но той го избра така. След загубата на първородния му син, Васил, който си отиде на 20 години, Георги не се щадеше. Напротив, бавно си отиваше - безпощадно... Единствено Борис - второто му дете, го държеше свързан с този свят. Бобо му беше светлината... И той оправда очакванията му - пое пътя си. Чудесен млад мъж, който вярвам, достойно ще носи името на баща си ...

по пътя на душата му.

БАЛАДА ЗА ИКОНАТА

Мама пожела да й върна иконата, оная дето някога взех, да полагам основите на бъдеща колекция. Обикновена домашна икона, триптих, примитив от тревненската школа, създадена през двайсетте години на миналия век. Пред нея, моята баба, нейната майка палеше кандилото и канеше мъртвите на разговорка, дордето един ден вуйчо ми, загрижен за кариерата си, я свали от стената и я притули от чуждите погледи, аз пък от неговия. Сега мама си я искаше обратно, защото пътят до гробищата за нея ставаше все по-дълъг, а и времето се разваляше, точно когато той трябваше да се извърви. Можех да я върна, ала никак не ми се искаше да се разбере, че я бях прибрал без да кажа никому, пък и бях свикнал с нея като с първа стъпка в колекционерството.
Този проблем беше решим, ала по друг начин, много по-добър, едно защото можех да си го позволя, друго, за да покажа ниво и да зарадвам мама. Обиколих всички места, където се излагат икони, ала все нещо не ми хващаха окото, затова поръчах на едного да ми изпише копие от иконите на катедралата ,,Александър Невски”. Платих щедро, той се постара и така всички останахме доволни. Занесох иконата на мама. Като я видя очите й останаха в нея. Монтирахме я на удобно място в къщата, турихме някогашното газениче, свещника, намерихме забравено кандило и тамян намерихме, и

стана кажи го домашен параклис.
Заминах си доволен от себе си и най-вече от това, че мама оцени порасналите ми възможности и вече не се безпокоеше за това как ще оцелявам занапред, ала каква беше изненадата ми, когато не след дълго, тя ми се обади пак, и притеснена някак си, ми благодари за онази икона, ала си поиска своята. Нямаше ни какво да сторя, ни защо да споря, върнах я. Монтирахме я на мястото на предната, макар да бе доста по малка и неугледна, а с това сякаш нарушаваше пространствената концепция на домашния параклис. Мама го забеляза, ала не се впечатли чак толкова. Прекръсти се, после дълго говори нещо на моя баща, после на нейният си баща, на нейната си майка, на леля ми, на близки, на роднини и на познати. Имах чувството, че изреди мъртвите на цялото ни село и завърши някак си облекчена и успокоена.
Когато дойде време да си тръгвам обратно, не знаех какво да правя със свалената икона, ала мама каза:
– Остави ми я и нея, много е хубава. Богородица е докарана като жива, може и да ти проговори.
– А защо тогава…?
– Хубава е за гледане, ала не става за кръстене. Да речеш, че не съм опитвала, опитвах.
Сетих се, сам се сетих – четеш, ала не дочиташ. Всичко направено както му е реда – тема, фабула, образи, изречения, а…не става за кръстене. Гледаш и отминаваш, а всичко направено както трябва – композиция, колорит, а…не става за кръстене.

Слушаш – ритъм, мелодичност, а…не става за кръстене.
Започнах да се побърквам, всичко до което се докоснех, първо проверявах става ли за кръстене. Не харесвах почти нищо, нямаше с кого вече да общувам и се прибрах в себе си. Самотата стана любимото ми мъчително ежедневие, смешни, че и жалки ми се виждаха напъните на няколкото литературстващи неудачници, дето се пъчеха по вестниците, та да им се видят имената и дрънкаха за какво ли не, уж загрижени за съдбата на народа. Глупости. Яд ме беше не на тия, дето се тупат в гърдите, не на тия, нищо неразбиращи, дето им ръкопляскат, а на онези тутльовци – учените, които не се сещат да открият истинското ДНК на изкуството. Знам го, просто е – истинският голям творец влага енергия във всяка дума, във всяка багра, във всяка нота, а създадена веднъж, тази енергия никога не се губи. Туряш уредчето, кривата започва да играе като пулсиращо сърце и няма мърдане. Имитаторите отпадат от само себе си. Фалшификаторите съвсем и горките колекционери няма да се колебаят дали това платно е създадено от Златьо Боеджиев или не. Ще отпадне дори и моя личен принос в периодизацията на творчеството му – дясна ръка, лява ръка, чужда ръка.
Боже, що за глупава утопия. Утопия, утопия, ала спасение. Има летва, има праг на възможностите. Защо аз не полетя със своите сто и тридесет килограма за да се правя на Стефка Костадинова. Мисълта за обърканите стойности не ми даваше спокойствие и все по-често се сещах за професор

Здравко Петров, който казваше, че нищо голямо не става, защото са разместени елементите в Менделеевата таблица. Чуждите валенции шестваха свободно, тържествено и необвързано и всеки техен носител се чувстваше объркан, самотен и притеснен, ала никой не искаше да са раздели с тях и да остане без нищо. Това ми се струваше толкова безнадеждно, като да бе дошъл края на света. Тъпо и неразумно е да създаваш нещо, което не става за кръстене и от което никой няма нужда.
Безнадеждно е, а без надежда света умира. Нашият свят. Това беше върхът на дъното и нямаше къде по-надолу да се спускаме. Тъй мислех, ала не знаех, че не бях прав до онзи горещ предобед, когато не попаднах отново в ателието на художника, поет и темерут, Георги Трифонов. Създаденото от него и невидяно от никого препълваше тавана и трябваше да разместваме платна и да си пробиваме път – той да си намери някаква шпакличка, аз за да си изкрънквам поредния подарък. Чудакът не обичаше да се ровя в нещата му, аз пък не обичах да се съобразявам с това, а нали е истина, че силният побеждава, а умният отстъпва, не се церемоних много много. Пъшках и размествах, размествах и пъшках, избирах и отхвърлях бъдещия си подарък, до онзи миг, в който не попаднах на проектите му за църквата в Пампорово. Скандалът отдавна беше отшумял, несправедливостта бе възтържествувала за пореден път и платната, и ,,панелчета” готови за монтиране стояха кротко, сякаш и те се бяха примирили. Готвех се да кажа нещо важно и дълбокомислено, когато ръката ми сама се надигна и се прекръстих. Знаех, че

ако Трифонов ме види, ще ме подиграе и се обърнах да разбера каква я върши – търсеше си шпакличката. Прекръстих се отново и побързах да се махна. За подаръка забравих. Какъв подарък, боже, малко ли е, че повече от трийсет години си общувам с него.
Стана ми страшно, сега онова безнадеждното, с което така глупашки ви занимавах, че видите ли, толкова много книги, картини, композиции не стават за кръстене, ми се видя ситно като песъчинка.
Истинската трагедия е, че има икони за кръстене, ала никой не знае за тях, защото песъчинките са я затрупали. Не можех да остана повече в ателието, ненадейно си спомних, че отслабналата ми памет е забравила за някаква важна и съдбовна среща. Трифонов ме разбра, защото той също имаше съдбовна среща с… шпакличката, заради един детайл. Спуснах се надолу по стълбите, като някой да ме гони, защото в гърлото ми напъваше един вик, който нямаше как да задържа:
– Колко много лъжепророци, Господи, как да познаем истинските!
За малко да се хързулна по стълбите и да отнеса вика си направо на небето при Господ, ала не би, задържах се. Аз се задържах, но викът в мене остана.
Как да извикам, като в този миг не можех да преценя аз от кои съм!


Васко Жеков

Благодаря ти! От името на Георги Трифонов. Поздрави Васко от мен!